— На читателите им харесват човешките истории — каза Ланслът Клоуки, гледайки гневно в чашата си.
— Стига глупости, Ланс! — кресна Лоис Кук. — Какво си въобразяваш? Много добре знаеш, че се прочу не благодарение на човешките истории, а на Елсуърт Тухи.
— Много добре помня колко съм задължен на Елсуърт — каза мрачно Клоуки. — Елсуърт е най-добрият ми приятел. Но ефектът нямаше да е същият, ако книгата беше калпава.
Осем месеца по-рано Ланслът Клоуки стоеше с ръкопис в ръка пред Елсуърт Тухи, точно както в този миг Айк стоеше пред Фауглър. Не повярва, когато Тухи каза, че книгата ще оглави списъка на бестселърите. Но след продадените двеста хиляди екземпляра Клоуки окончателно се отказа да разпознава истината под каквато и да е форма.
— Той постигна същото и с „Храбрият Жлъчен Камък“ — каза кротко Лоис Кук, — макар че подобна гадост не е отпечатвана на хартия. Беше ми съвсем ясно. Но той успя.
— И едва не загубих работата си — каза равнодушно Тухи.
— Какво правиш с алкохола, Лоис? — подхвърли Клоуки. — Пестиш го, за да се къпеш с него ли?
— Добре де, пиянде такова — каза Лоис Кук и лениво се изправи.
Затътри се из стаята, вдигна от пода нечия недопита чаша, пресуши я, излезе и се върна с няколко различни бутилки скъп алкохол. Клоуки и Айк побързаха да си налеят.
— Мисля, че си несправедлива към Ланс, Лоис — каза Тухи. — Защо да не напише автобиография?
— Защото животът му не заслужава да се изживее, камо ли да се опише.
— Точно затова се превърна в бестселър.
— На мен ли го казваш?
— Искам да разкажа на някого.
Наоколо имаше удобни столове, но Тухи предпочете да остане на пода. Излегна се по корем, подпря се на лакти и се залюля доволно от лакът на лакът, разтворил широко крака върху килима. Харесваше му да се държи непринудено.
— Искам да разкажа на някого. Следващия месец ще представя автобиографията на зъболекар в малък град. Зъболекарят е забележителен с това, че в живота му няма нито един забележителен ден, а в книгата — нито едно забележително изречение. Ще ти хареса, Лоис. Съвършено скучен човек разголва душата си под формата на откровение.
— Незначителните хора — каза нежно Айк. — Обичам незначителните хора. Трябва да обичаме незначителните хора на този свят.
— Задръж тия приказки за следващата си пиеса — каза Тухи.
— Няма как — каза Айк. — Написал съм ги в тази.
— Каква е основната идея, Елсуърт? — кресна Клоуки.
— Съвсем проста, Ланс. Когато някой е пълно нищожество, не върши нищо друго, освен да яде, да спи и да бъбри със съседите, и когато този факт се превърне в източник на гордост, в история, достойна да бъде разгласена пред света и проучвана старателно от милиони читатели, фактът, че някой е построил катедрала, става недостоен за описване и за разгласяване. Въпрос на гледна точка и относителност. Допустимото разстояние между всеки две крайности е ограничено. Мравката не е в състояние да осмисли гръмотевицата.
— Приказките ти са като на упадъчен буржоа, Елсуърт — каза Гъс Уеб.
— По-кротко, сладур — отвърна невъзмутимо Тухи.
— Всичко е чудесно — каза Лоис Кук, — освен че си прекалено добър, Елсуърт. Заради теб ще остана без работа. Ако искам да не ме забравят, много скоро ще се наложи да напиша нещо качествено.
— Няма да стане този век, Лоис — каза Тухи. — Може би няма да стане и следващия. По-късно е, отколкото си мислиш.
— Но вие не казахте… — възкликна тревожно Айк.
— Какво не казах?
— Не казахте кой ще постави пиесата ми!
— Нямай грижа — каза Джулс Фауглър.
— Забравих да ти благодаря, Елсуърт — каза тържествено Айк. — Ето, сега ти благодаря. Сред толкова много калпави пиеси ти избра моята. Заедно с господин Фауглър.
— Твоята некадърност върши работа, Айк.
— И това е нещо.
— Голяма работа е.
— Каква… точно?
— Много говориш, Елсуърт — каза Гъс Уеб. — Опияняваш се от собствените си думи.
— Скрий се, сладък. Харесва ми да говоря. Айк? Ами например, да предположим, че не харесвам Ибсен…
— Ибсен е добър — каза Айк.
— Със сигурност е добър, но да предположим, че не го харесвам. Да предположим, че искам да накарам хората да не гледат неговите пиеси. Нищо няма да постигна, ако им кажа да не гледат Ибсен. Но ако ги убедя, че ти си велик колкото Ибсен, съвсем скоро те не ще са в състояние да направят разлика.
— Господи, можеш ли да направиш такова нещо?
— Това е само пример, Айк.
— Колко би било хубаво!
— Да. Би било чудесно. И тогава ще е все едно какво гледат. Тогава всичко ще е все едно — и писателите, и онези, за които пишат.
— Защо, Елсуърт?
— Виж, Айк, в театъра няма място и за теб, и за Ибсен. Ясно ти е, нали?
— В известен смисъл, да.
— Но ти искаш да осигуря място и за теб, нали?
— Цялата тази безполезна дискусия вече се е водила неведнъж и то много по-добре — каза Гъс Уеб. — Накратко. Аз вярвам във функционалната икономия.
— Къде се е водила, Гъс? — попита Лоис Кук.
— Който не е имал нищо, ще има всичко, сестро.
— Гъс е безцеремонен, но задълбочен — каза Айк. — Харесва ми.
— Върви по дяволите — каза Гъс.
Влезе икономът на Лоис Кук — представителен възрастен мъж във вечерно облекло — и съобщи, че е дошъл Питър Кийтинг.
— Пит ли? — весело възкликна Лоис Кук. — Ами разбира се, вкарай го вътре, вкарай го веднага вътре.
Кийтинг влезе и замръзна от изненада, като видя събралите се хора.
— О… здравейте, всички — каза мрачно. — Не знаех, че си с компания, Лоис.
— Каква ти компания. Влизай, Пит, сядай, налей си питие, нали познаваш всички.
— Здравей, Елсуърт — каза Кийтинг и потърси с очи подкрепа от Тухи.
Тухи му махна, скочи и се настани в едно кресло, кръстосвайки грациозно крака. Всички присъстващи автоматично си наложиха самоконтрол: седнаха по-изправено, събраха колене, стегнаха устни. Само Гъс Уеб не помръдна.
Невъзмутим и елегантен, Кийтинг внесе в застоялия въздух свежестта на човек, дошъл от разходка по студените улици. Той обаче беше пребледнял и се движеше бавно и изморено.
— Съжалявам, ако се натрапвам, Лоис — каза той. — Нямам какво да правя и се чувствам толкова самотен, че реших да се отбия. — Смотолеви думата „самотен“, изричайки я с умоляваща усмивка. — Писна ми от Нийл Дюмон и другите. Иска ми се по-приятна компания… нещо като духовна храна.
— Аз съм гений — каза Айк. — Ще поставят моя пиеса на Бродуей. Като Ибсен съм. Елсуърт го каза.
— Айк току-що ни прочете новата си пиеса — каза Тухи. — Великолепна творба.
— Ще ти хареса, Питър — каза Ланслът Клоуки. — Наистина е чудесна.
— Шедьовър — каза Джулс Фауглър. — Надявам се, че ще се окажеш достоен за нея, Питър. Тя е от пиесите, които зависят от приноса на зрителите в театъра. Ако си бездушен, ако имаш ограничено мислене и въображение, пиесата не е за теб. Но ако си истинско човешко същество с голямо, голямо сърце, изпълнено със смях, запазило непокътната детската способност за неподправена емоция — ще преживееш нещо незабравимо.
— Ако не станете като децата, не ще влезете в царството небесно — каза Елсуърт Тухи.
— Благодаря, Елсуърт — каза Джулс Фауглър. — Това ще бъде заглавието на рецензията ми.
Кийтинг гледаше Айк и другите с жаден поглед. Всички изглеждаха далечни и чисти. Превъзхождаха го със знанията си, но лицата им изразяваха усмихната топлота, добронамереност и готовност да го приобщят към извисеността си.
Кийтинг поглъщаше тази извисеност, тази духовна храна, към която се бе устремил, идвайки на това място и усети как се извисява чрез тях. Те се почувстваха истински значими чрез него. В стаята възникна електрическа верига, която се затвори. Всички го осъзнаха, освен Питър Кийтинг.