— Голяма работа е.
— Каква… точно?
— Много говориш, Елсуърт — каза Гъс Уеб. — Опияняваш се от собствените си думи.
— Скрий се, сладък. Харесва ми да говоря. Айк? Ами например, да предположим, че не харесвам Ибсен…
— Ибсен е добър — каза Айк.
— Със сигурност е добър, но да предположим, че не го харесвам. Да предположим, че искам да накарам хората да не гледат неговите пиеси. Нищо няма да постигна, ако им кажа да не гледат Ибсен. Но ако ги убедя, че ти си велик колкото Ибсен, съвсем скоро те не ще са в състояние да направят разлика.
— Господи, можеш ли да направиш такова нещо?
— Това е само пример, Айк.
— Колко би било хубаво!
— Да. Би било чудесно. И тогава ще е все едно какво гледат. Тогава всичко ще е все едно — и писателите, и онези, за които пишат.
— Защо, Елсуърт?
— Виж, Айк, в театъра няма място и за теб, и за Ибсен. Ясно ти е, нали?
— В известен смисъл, да.
— Но ти искаш да осигуря място и за теб, нали?
— Цялата тази безполезна дискусия вече се е водила неведнъж и то много по-добре — каза Гъс Уеб. — Накратко. Аз вярвам във функционалната икономия.
— Къде се е водила, Гъс? — попита Лоис Кук.
— Който не е имал нищо, ще има всичко, сестро.
— Гъс е безцеремонен, но задълбочен — каза Айк. — Харесва ми.
— Върви по дяволите — каза Гъс.
Влезе икономът на Лоис Кук — представителен възрастен мъж във вечерно облекло — и съобщи, че е дошъл Питър Кийтинг.
— Пит ли? — весело възкликна Лоис Кук. — Ами разбира се, вкарай го вътре, вкарай го веднага вътре.
Кийтинг влезе и замръзна от изненада, като видя събралите се хора.
— О… здравейте, всички — каза мрачно. — Не знаех, че си с компания, Лоис.
— Каква ти компания. Влизай, Пит, сядай, налей си питие, нали познаваш всички.
— Здравей, Елсуърт — каза Кийтинг и потърси с очи подкрепа от Тухи.
Тухи му махна, скочи и се настани в едно кресло, кръстосвайки грациозно крака. Всички присъстващи автоматично си наложиха самоконтрол: седнаха по-изправено, събраха колене, стегнаха устни. Само Гъс Уеб не помръдна.
Невъзмутим и елегантен, Кийтинг внесе в застоялия въздух свежестта на човек, дошъл от разходка по студените улици. Той обаче беше пребледнял и се движеше бавно и изморено.
— Съжалявам, ако се натрапвам, Лоис — каза той. — Нямам какво да правя и се чувствам толкова самотен, че реших да се отбия. — Смотолеви думата „самотен“, изричайки я с умоляваща усмивка. — Писна ми от Нийл Дюмон и другите. Иска ми се по-приятна компания… нещо като духовна храна.
— Аз съм гений — каза Айк. — Ще поставят моя пиеса на Бродуей. Като Ибсен съм. Елсуърт го каза.
— Айк току-що ни прочете новата си пиеса — каза Тухи. — Великолепна творба.
— Ще ти хареса, Питър — каза Ланслът Клоуки. — Наистина е чудесна.
— Шедьовър — каза Джулс Фауглър. — Надявам се, че ще се окажеш достоен за нея, Питър. Тя е от пиесите, които зависят от приноса на зрителите в театъра. Ако си бездушен, ако имаш ограничено мислене и въображение, пиесата не е за теб. Но ако си истинско човешко същество с голямо, голямо сърце, изпълнено със смях, запазило непокътната детската способност за неподправена емоция — ще преживееш нещо незабравимо.
— Ако не станете като децата, не ще влезете в царството небесно — каза Елсуърт Тухи.
— Благодаря, Елсуърт — каза Джулс Фауглър. — Това ще бъде заглавието на рецензията ми.
Кийтинг гледаше Айк и другите с жаден поглед. Всички изглеждаха далечни и чисти. Превъзхождаха го със знанията си, но лицата им изразяваха усмихната топлота, добронамереност и готовност да го приобщят към извисеността си.
Кийтинг поглъщаше тази извисеност, тази духовна храна, към която се бе устремил, идвайки на това място и усети как се извисява чрез тях. Те се почувстваха истински значими чрез него. В стаята възникна електрическа верига, която се затвори. Всички го осъзнаха, освен Питър Кийтинг.
Елсуърт Тухи прегърна каузата на модерната архитектура.
През последните десет години повечето нови жилищни сгради продължаваха да се строят като точни копия на историческите модели, но възгледите на Хенри Камерън се наложиха в строителството на бизнес сгради: фабрики, офиси, небостъргачи. Бледа и непълна, тази победа беше неохотен компромис, при който отпадаха колони и корнизи, допускаха се голи стени, търсеше се оправдание за случайно постигнати сполучливи форми, но накрая все пак се появяваше по някоя опростена гръцка волута. Мнозина заимстваха формите на Камерън, но малцина разбираха мисленето му. Единственият елемент от това мислене, на който не устояваше никой собственик на нова сграда, беше спестяването на пари. В това отношение той се наложи изцяло.