Видя я, но не тръгна към нея. Тръгна към него тя, защото почувства, че иска да я погледа как върви, дори само докато измине краткото разстояние, което ги разделя. Не се усмихна, но лицето й излъчваше прекрасно спокойствие, неусетно преминаващо в усмивка.
— Здравей, Гейл.
— Здравей, Доминик.
Откак се бяха разделили, той не присъстваше в мислите й като ясен и реален образ. Но щом го видя, изпита усещането, че се връща при човек, когото познава и от когото се нуждае.
— Дай ми бележките за багажа, ще имам грижата да го приберат. Колата ми е отвън.
Тя му даде бележките и той ги сложи в джоба си. И двамата знаеха, че трябва да се обърнат и да тръгнат по перона към изхода. Но предварително взетите решения рухнаха в един и същи миг. Не се обърнаха, а останаха загледани един в друг.
Той първи направи опит да поправи грешката. Усмихна се.
— Ако имах право да го кажа, щях да кажа, че не бих издържал да чакам, ако знаех, че ще изглеждаш така. Но тъй като нямам това право, няма да го казвам.
Тя се засмя.
— Добре, Гейл. Това също е форма на неискреност — да се правим на непринудени. Но така нещата не стават по-малко важни, а напротив, нали? Нека да си кажем онова, което ни се иска.
— Обичам те — каза той с равен глас, сякаш с тези думи изразяваше болка, сякаш не говореше на нея.
— Радвам се, че се връщам при теб, Гейл. Не знаех, че ще изпитам радост, но е така.
— Какво точно е усещането ти за радост, Доминик?
— Не знам. Може би се заразих от теб. Усещане за нещо завършено, като постигнат мир.
В същия миг си дадоха сметка, че говорят сред множеството на перона, че наоколо се суетят хора, бутащи колички с багаж.
Излязоха на улицата и тръгнаха към колата. Тя не попита къде отиват. Беше й все едно. Седна мълчаливо до него. Обзе я раздвоение, в което преобладаваше желанието да не оказва съпротива, примесено с частица колебание. Искаше й се той да я понесе на ръце, защото му се доверяваше, макар че в доверието й нямаше радост. След малко забеляза, че ръката й е в неговата ръка, че пръстите й в ръкавицата са притиснати към неговите, а голата й китка се допира в кожата му. Не усети кога е хванал ръката й — беше толкова естествено, точно както й се искаше от мига, в който го видя. Но тя не допускаше, че й се иска.
— Къде отиваме, Гейл?
— Да вземем удостоверението. После отиваме при съдията. Да се оженим.
Тя бавно се изправи и обърна лице към него. Не си дръпна ръката, но пръстите й се втвърдиха, все едно че му ги отне.
— Не — каза тя.
Усмихна се, задържайки усмивката на лицето си твърде дълго, съзнателно и прецизно. Той я погледна спокойно.
— Искам голяма сватба, Гейл. В най-луксозния хотел в града. Искам напечатани покани, гости, много гости, знаменитости, цветя, фотографски светкавици и кинокамери. Сватба, каквато всички очакват от Гейл Уайнънд.
Той пусна ръката й леко, без укор. За миг се замисли, сякаш решаваше лесна аритметична задача.
— Добре. Ще ни трябва около седмица. Можеше да стане тази вечер, но ако ще изпращаме покани, гостите трябва да са уведомени поне седмица по-рано. Да спазим правилата, ако искаш сватба като за Гейл Уайнънд. Сега ще те настаня в хотел за една седмица. Не го предвиждах, затова не съм направил резервация. Къде да те заведа?
— В твоя апартамент.
— Не.
— Тогава в хотел „Нордланд“.
Той се наведе и каза на шофьора:
— „Нордланд“, Джон.
Във фоайето на хотела й каза:
— Ще те чакам след седмица, във вторник, в „Нойс Белмонт“, в четири следобед. Поканите ще са от името на баща ти. Кажи му, че ще му се обадя. Ще се погрижа за всичко друго.
Поклони й се, както обикновено. Спокойствието му се отличаваше с особено съчетание на два елемента: зрял самоконтрол на мъж, толкова уверен в самообладанието си, че поведението му изглежда небрежно, и почти детски начин да приема нещата каквито са, неподлежащи на никаква промяна.
Седмицата измина, без да се видят. Тя установи, че чака с нетърпение.
Видяха се отново, изправени пред съдията, който произнасяше думите на брачната церемония в присъствието на шестстотин души, смълчани в ослепително осветената бална зала на хотел „Нойс Белмонт“.