Тържеството беше организирано толкова стриктно според желанието й, че се превърна в карикатура на самото себе си — не беше елитна светска сватба, а безлична проява на разточителство и изтънчена вулгарност. Той разбра много добре нейното желание и педантично го изпълни. Не си позволи нищо прекалено, не допусна никаква крайност, но придаде на тържеството онази естетика, която би избрал издателят Гейл Уайнънд, ако реши да вдигне голяма сватба. С тази разлика, че Гейл Уайнънд не искаше голяма сватба.
Наложи си да бъде в хармония с тържеството, сякаш е част от сделката и спазва същия стил. Влезе в залата и тя забеляза, че гледа множеството гости, като че ли без да си дава сметка, че атмосферата подхожда на премиера в „Гранд Опера“ или на кралско благотворително събитие, а не на върховия момент в неговия живот. Имаше безупречен вид, безкрайно изискан.
И тогава тя се изправи до него. Множеството стихна, настъпи тежко мълчание и всички погледи жадно се впиха в тях. Застанаха пред съдията. Тя носеше дълга черна рокля, на китката й бе вързан с черна панделка подареният от него букет жасмин. Вдигна към съдията лицето си, обрамчено с черна дантелена шапка. Той говореше бавно и думите му увисваха във въздуха, една след друга.
Тя хвърли поглед към Уайнънд. Не гледаше нито нея, нито съдията. Беше сам в залата, овладял мига, блясъка и вулгарността, за да ги превърне в свой безмълвен връх. Не бе пожелал религиозна церемония, защото за него тя нямаше стойност. Още по-малко би могъл да зачита някакъв чиновник, който декламира заучени думи, но въпреки това въздигна ритуала в истински религиозен акт. Тя си помисли, че ако се жени за Роурк в подобна обстановка, и Роурк би се държал по същия начин.
Последва гигантски прием, но Уайнънд остана чужд на суетата. Позираха заедно пред батареята журналистически фотоапарати. Той изпълни най-любезно всички желания на репортерите — по-шумна група сред множеството гости. Двамата приемаха поздравления и стискаха ръцете, минаващи край тях като на конвейер в продължение на часове. Той сякаш нямаше нищо общо с бляскавото осветление, букетите лилиуми, звуците на струнния оркестър, реката от хора, която се лееше и разливаше в делта при шампанското; сякаш нямаше нищо общо с гостите, дошли от скука, завист и омраза, отзовали се неохотно на поканата с опасното му име, жадни за скандали. Имаше вид на мъж, който не знае, че тези хора приемат публичното му принасяне в жертва за свое законно право, че смятат присъствието си за задължителен печат на посвещението, че от всички стотици хора в залата той и младоженката са единствените, които смятат спектакъла за отблъскващ.
Тя го наблюдаваше внимателно. Искаше й се да види, че той се наслаждава на представлението, дори само за миг. Нека се примири и стане част от тях, поне за малко, нека самият той да изрази същността на „Ню Йорк Банър“. Не видя нищо подобно. Стори й се, че от време на време по лицето му преминава сянка от болка, но дори и тя не го завладяваше изцяло. И тогава си спомни за единствения друг мъж, когото познаваше и който й бе говорил за страдание, обзело го само донякъде.
Отминаха последните поздравления и те бяха свободни да си тръгнат. Но той не показа с нищо, че иска да си тръгнат. Тя разбра, че чака нейното решение. Отдели се от него и тръгна към потоците от гости. Усмихваше се, кланяше се и изслушваше празните им приказки с чаша шампанско в ръка.
Зърна баща си в множеството. Изглеждаше горд и замислен, но като че ли объркан. Приел бе спокойно новината за женитбата й: „Искам да си щастлива, Доминик. Толкова искам да си щастлива. Надявам се, че той е подходящият мъж за теб.“ Но тонът му казваше, че не е сигурен в това.
Зърна в множеството Елсуърт Тухи, който забеляза, че тя го гледа и бързо се обърна. Идеше й да прихне, но в момента неловкостта на Елсуърт Тухи не беше достойна за смеха й.
Алва Скарет си проби път към нея. Опита се неуспешно да си придаде подходящо изражение, но лицето му беше обидено и сърдито. Набързо смотолеви пожелания за щастие, а след това каза отчетливо и с нескрит гняв:
— Но защо, Доминик? Защо?
Тя реши, че Алва Скарет не би си позволил грубостта да зададе въпрос, означаващ точно това. Попита студено:
— За какво говориш, Алва?
— За забраната, разбира се.
— Каква забрана?
— Много добре знаеш каква забрана. Питам те сега, нали виждаш, че тук има репортери от всеки вестник в града, от всички до един проклети вестници, включително най-противните таблоиди, както и агенциите… всички, освен „Банър“! Всички, без вестниците на Уайнънд! Какво ще кажа на хората? Как да обясня? Така ли се постъпва с бивш колега от занаята?