— Това не ще ти помогне, Доминик.
Тя си даде сметка, че подобна бариера между тях не може да издържи, че тя няма сили да я удържи. Усети как тялото й му отвръща, отвръща му с копнеж, съгласие и наслада. Разбра, че не е въпрос на желание, дори не на сексуален акт, че мъжът е силата на живота и жената може да отвърне единствено на тази сила. Разбра, че този мъж има воля за живот и първична сила, че този акт е нейното най-чисто проявление, че тя отвръща не на акта или на мъжа, а на силата в него.
— Е? — попита Елсуърт Тухи. — Сега ясно ли ти е?
Опря се свойски на гърба на стола, на който седеше Скарет, загледан в препълнения с писма кош до бюрото.
— Хиляди — въздъхна Скарет, — хиляди, Елсуърт. Само да знаеш с какви имена го наричат. Защо отказа да отпечата репортаж за сватбата си? От какво се срамува? Какво има да крие? Защо не се ожени в черква, като всеки приличен мъж? Как можа да се ожени за разведена жена? Всички задават тези въпроси. Хиляди. А той дори отказва да погледне писмата. Гейл Уайнънд, човекът, когото наричаха сеизмограф на общественото мнение.
— Точно така — каза Тухи. — Такъв е.
— Ето един пример — Скарет взе едно писмо от бюрото и зачете на глас: — „Аз съм почтена жена, майка на пет деца, и със сигурност не искам да възпитавам децата си с вашия вестник. Четох го четиринадесет години, но сега, след като показахте, че сте мъж, който не спазва никакво приличие и се подиграва със свещената брачна институция, прелюбодействайки с паднала жена, съпруга на друг мъж, която се жени в черна рокля, каквато всъщност й се полага, аз повече няма да чета вашия вестник, защото вие не сте подходящ за децата ми и определено съм разочарована от вас. Искрено ваша госпожа Томас Паркър.“ Прочетох му го. Той само се изсмя.
— Аха — каза Тухи.
— Какво ли му е станало?
— Нищо, Алва. Проявява истинската си същност.
— Между другото, видя ли колко много вестници изровиха старите си снимки на голата статуя на Доминик в онзи проклет храм и ги отпечатаха заедно с репортажа за сватбата, за да покажат интереса на госпожа Уайнънд към изкуството, негодниците! Колко се радват да ударят по Гейл! На какво го направиха тия отрепки! Кой ли им е напомнил за това?
— Нямам представа.
— Разбира се, това е само буря в чаша вода. Ще се забрави след няколко седмици. Не мисля, че ще има кой знае какви поражения.
— Не и от този отделен случай.
— Да не би да предричаш нещо?
— Предричат го писмата, Алва. Но не самите писма, а фактът, че той не иска да ги чете.
— Да не ставаме мнителни. Гейл знае къде и кога да спре. Не прави от мухата слон… — Той погледна Тухи и гласът му се промени: — Господи, Елсуърт, прав си. Какво ще правим?
— Нищо, приятелю, нищо. Още известно време.
Тухи седна на ръба на бюрото на Скарет и с островърхата си обувка разбърка пликовете в коша. Те зашумоляха. Придобил бе приятния навик да се отбива в кабинета на Скарет по всяко време. Скарет разви зависимост от него.
— Кажи ми, Елсуърт — внезапно попита Скарет, — наистина ли си лоялен към „Банър“?
— Алва, не говори на диалект. Никой не е толкова старомоден.
— Не, точно това имам предвид… Е, знаеш какво искам да кажа.
— Изобщо не знам. Кой не е лоялен към хляба и маслото си?
— Да, така е… И все пак, Елсуърт, много държа на теб, но никога не съм сигурен кога говориш на моя език и кога — на твоя.
— Не затъвай в психологически усложнения. Съвсем ще се оплетеш. Какво ти се върти в главата?
— Защо продължаваш да пишеш за „Ню Фронтиърс“?
— За пари.
— Хайде, хайде, за теб са жълти стотинки.
— Та това е престижно списание. Защо да не пиша в него? Нямаш изключителни права над мен.
— Не и не ме интересува за кого пишеш. Но напоследък „Ню Фронтиърс“ публикува адски странни неща.
— За какво?
— За Гейл Уайнънд.
— Глупости, Алва!
— Не, драги, не са глупости. Може би не си забелязал, едва ли го четеш внимателно, но аз имам сигурен усет за такива неща. Знам кога става дума за писмено упражнение на самомнителен хлапак и кога дадено списание се отнася сериозно по някой въпрос.