— Изнервил си се, Алва, и преувеличаваш. „Ню Фронтиърс“ е либерално списание, което винаги е нападало Гейл Уайнънд. Всички го нападат. Никога не се е радвал на голяма популярност в бранша, нали? Но това не му вреди особено.
— Става дума за нещо различно. Не ми харесва, когато се прави системно, с конкретна цел, като множество тънки струйки, които прокапват от време на време, съвсем невинно, и бързо образуват поточе, което уж не е проблем, но после…
— Да не би да имаш мания за преследване, Алва?
— Не ми харесва. Преди го заяждаха за яхтите, жените и за някой и друг скандал около местните избори… но нищо не бе доказано — добави той бързо. — Не ми харесва обаче, когато използват новия интелигентски жаргон, който е на мода напоследък: Гейл Уайнънд е експлоататор, Гейл Уайнънд е капиталистически пират, Гейл Уайнънд е заразата на нашето време. Всичко това е боклук, Елсуърт, само че боклук, зареден с динамит.
— Това е модерният начин да се казват същите стари неща, нищо повече. Освен това не нося отговорност за политиката на списанието, само защото му продавам по някоя статия от време на време.
— Да, но… Аз чувам други неща.
— Какви неща чуваш?
— Чувам, че ти финансираш проклетото списание.
— Кой, аз ли? С какво?
— Е, не точно ти. Но чувам, че си навил младото пиянде Рони Пикъринг да им снесе сто хиляди, точно когато „Ню Фронтиърс“ е било на ръба на фалита.
— По дяволите, исках да спася Рони от скъпите публични домове. Хлапето пропадаше. Предложих му по-благородна цел в живота. И намерих за стоте хиляди долара по-добра инвестиция от бардамите, които така или иначе щяха да му ги измъкнат.
— Да, но може би си обвързал подаръка с някое дребно условие, може би си намекнал на редакторите да вземат Гейл на мушка или нещо от този сорт.
— „Ню Фронтиърс“ не е „Банър“, Алва. Списанието си има принципи. Никой не може да поставя условия на редакторите. Никой не им нарежда какво да правят.
— Каква игра играеш, Елсуърт? Кого заблуждаваш?
— Е, ако това ще те успокои, ще ти кажа нещо, което не знаеш. Няма как да се е разчуло, защото мина през много посредници. Знаеш ли, че току-що убедих Мичъл Лейтън да купи доста голям дял от „Банър“?
— Не!
— Така е.
— Господи, Елсуърт, това е върха! Мичъл Лейтън? Можем да използваме такъв мангизлия и… Чакай малко. Мичъл Лейтън ли?
— Да. Какво те смущава?
— Не е ли Мичъл Лейтън младокът, който наследи купища пари от дядо си?
— Точно така, наследи от дядо си купища пари.
— Да, но той не в ред. Беше йога, после стана вегетарианец, след това унитарист, след това нудист, а сега смята да строи дворец на пролетариата в Москва.
— И какво от това?
— Господи!… Червен сред нашите акционери!
— Мич не е червен. Не може човек да е червен с четвърт милиард долара. Той е с цвят на чаена роза. Най-вече жълта. И е момче с добро сърце.
— Но все пак, акционер в „Банър“!
— Алва, ти си глупак. Не разбираш ли? Убедих го да вложи малко мангизи в добър, солиден, консервативен вестник. Това ще го излекува от розовите му възгледи и ще го насочи в правилната посока. Освен това, каква вреда може да нанесе? Скъпият ти Гейл контролира своите вестници, нали?
— Гейл знае ли?
— Не. Скъпият Гейл през последните пет години не е толкова внимателен, както преди. По-добре не му казвай. Виждаш какви ги върши Гейл. Трябва да му бъде оказан малко натиск. А ти имаш нужда от мангизите. Дръж се добре с Мич Лейтън. Може да се окаже полезен.
— Така е.
— Наистина. Ето, нали виждаш, че се грижа всичко да е наред. Помогнах на либерално списанийце като „Ню Фронтиърс“, но издействах много по-голяма сума за такъв бастион на архиконсерватизма като „Ню Йорк Банър“.
— Така е. Извънредно любезно от твоя страна, като се има предвид, че ти самият си радикал.
— Пак ли ще говориш, че съм нелоялен?
— Мисля, че не. Надявам се, че ще си на страната на стария „Банър“.
— Разбира се. Та аз харесвам „Банър“. Бих направил всичко за него. Дори бих дал живота си за „Ню Йорк Банър“.
VIII
Когато крачи по усамотен остров, човек се чувства закотвен към цялата земя. Но Уайнънд и Доминик се усамотиха в жилището си на покрива на небостъргача, изключиха телефона и забравиха за петдесет и седемте етажа под себе си, за стоманените колони, вградени в гранита. Заживяха с усещането, че домът им е закотвен в пространството, че не е остров, а планета. Градът се превърна в приятен пейзаж, в абстрактна гледка, с която няма никаква комуникация, като небето, на което човек се възхищава, но не е пряко свързано с живота му.