Цели две седмици след сватбата нито веднъж не излязоха от апартамента. Тя можеше да натисне бутона на асансьора по всяко време и да прекъсне усамотението, стига само да поиска, но не го стори. Нямаше желание да оказва съпротива, да се колебае, да се съмнява. Обзе я истинско вълшебство и покой.
Разговаряха с часове, когато тя имаше желание да разговарят. Когато предпочиташе да мълчат, той сядаше и я гледаше като творбите в галерията си, със същия далечен, ненатрапчив поглед. Отговаряше на всеки неин въпрос, но никога не й задаваше въпроси. Нито веднъж не й каза какво чувства. Не отиваше при нея, когато искаше да е сама. Една вечер тя остана да чете в стаята си и го видя изправен до заскрежения парапет, в неосветената градина на покрива. Не гледаше към къщата, само стоеше в снопа светлина от нейния прозорец.
Двете седмици изтекоха и той се върна на работа в редакцията на „Банър“. Но усещането за усамотение остана като мелодия, която трябва да звучи през всичките им бъдещи дни. Той се връщаше у дома вечер и градът преставаше да съществува. Нямаше желание да ходи никъде, не канеше никакви гости.
Никога не отвори дума за това, но тя знаеше, че желанието му е тя да не излиза от къщата, нито с него, нито сама. Беше тиха натрапчива мисъл, която той не се опита да й налага. Прибираше се и я питаше: „Излиза ли?“ Никога не й зададе въпроса: „Къде беше?“ Не го правеше от ревност — въпросът „къде“ беше без значение. Веднъж тя поиска да си купи обувки и той поръча на три магазина да изпратят колекции от обувки, за да си избере. Така не се наложи да излиза на покупки. Друг път му каза, че й се гледа някакъв филм. Той построи киносалон на покрива.
Първите няколко месеца тя се съобразяваше с желанието му. Но щом осъзна, че усамотението й харесва, веднага го наруши. Поиска да приемат покани и започна да кани гости вкъщи. Той се съгласи без възражения.
Той обаче запази стената, която тя не бе в състояние да разбие — стената, издигната от него между съпругата му и неговите вестници. Името й никога не се появяваше по страниците им. Той пресичаше всеки опит госпожа Гейл Уайнънд да влезе в обществения живот — да оглавява комитети, да спонсорира благотворителни акции, да подкрепя различни кампании. Без колебание отваряше писмата й, когато бяха на официална бланка, издаваща целта им. Унищожаваше ги, без да им отговаря и й казваше, че ги е унищожил. Тя вдигаше рамене и не реагиране.
Но очевидно не споделяше презрението й към неговите вестници. Не допускаше да ги коментира. Тя не успя да разбере какво мисли той за тях, нито какво чувства. Веднъж му каза мнението си за една обидна редакционна статия. Той отвърна студено:
— Никога не съм се извинявал от името на „Банър“. И никога не ще го сторя.
— Но това наистина е ужасно, Гейл.
— Мислех, че си се омъжила за издателя на „Банър“.
— Мислех, че не ти е приятно да мислиш по този начин.
— Не те засяга какво ми е приятно и какво — не. Няма да променя „Банър“ или да го пожертвам. Не бих го направил заради никого.
Тя се засмя.
— Не бих поискала такова нещо, Гейл.
Той не й отвърна със смях.
В кабинета си в „Банър Билдинг“ той заработи с нова енергия, възторг и устрем, изненадвайки всички, които го познаваха от най-амбициозните му години. Оставаше в офиса по цяла нощ, ако се налага — нещо, което не бе правил отдавна. Не промени нито методите, нито политиката си. Алва Скарет го наблюдаваше доволно.
— Не бяхме прави за него, Елсуърт — каза Скарет на постоянния си събеседник, — пак си е старият Гейл, Бог да го благослови. По-добър от всякога.
— Драги ми Алва — каза Тухи — нещата никога не са толкова прости, колкото си мислиш… нито стават толкова бързо.
— Но той е щастлив. Нима не виждаш, че е щастлив?
— Да е щастлив е най-опасното, което би могло да му се случи. И тъй като съм човек, който обича хората, казвам това заради самия него.
Сали Брент реши да изиграе своя шеф. Една от най-престижните журналистки в „Банър“, Сали Брент беше решителна жена на средна възраст, обличаше се като манекен за модно ревю през двадесет и първи век и пишеше като слугиня. Имаше множество лични почитатели сред публиката на „Банър“. Славата я бе направила прекалено самоуверена.