Обърканата публика притихваше. Щом някой се изсмееше, останалите веднага избухваха в смях, осъзнали с облекчение, че и те се забавляват. Джулс Фауглър не се опита да влияе на никого. Той само разясни — много преди пиесата да се появи на сцената и по множество канали — че онзи, който не е в състояние да й се наслади, е повърхностен. „Излишно е да търсите обяснения. Или сте достатъчно проницателен, за да я харесате, или не“, каза той.
В антракта пълна жена близо до Уайнънд каза:
— Пиесата е чудесна. Не я разбирам, но чувствам, че става дума за нещо много важно.
Доминик го попита:
— Искаш ли да си тръгваме, Гейл?
Той отвърна:
— Не. Ще останем до края.
В колата той не продума. Върнаха се у дома и влязоха в хола. Той остана прав, готов да изслуша и да приеме всичко. За миг я обзе желание да го пощади. Чувстваше се силно изтощена. Нямаше желание да го наранява, искаше й се да се обърне към него за помощ.
Но отново се замисли за онова, за което бе мислила в театъра. Че тази пиеса е рожба на „Банър“, че „Банър“ я бе наложил, подхранвал и отстоявал, за да я издигне до триумф. И че същият този „Банър“ се бе заел и бе успял да разруши Храма на Стодард… „Ню Йорк Банър“, 2 ноември 1930 — „Един тих глас“ — „Светотатство“ от Елсуърт М. Тухи — „Църквите на нашето детство“ от Алва Скарет — „Щастлив ли сте, мистър Супермен?“… Разрушаването на храма не беше чак толкова отдавна, не ставаше дума за сравнение между две взаимно изключващи се неща — сграда и пиеса, — не беше случайно и не беше най-важното кои са хората, Айк, Фауглър, Тухи, самата тя… и Роурк. Това беше сблъсък извън времето, битка между две абстракции, между силата, сътворила сградата и онова, което стоеше зад тази пиеса — две сили, разкрили се пред нея чрез своята изява, две сили, воюващи от сътворението на света, известни на всяка религия — та нали винаги е имало Бог и Дявол. Но хората винаги имат погрешна представа за Дявола — той не е само един, нито е голям, той се явява под най-различни форми, той е малък и безсрамен. „Банър“ събори Храма на Стодард, за да разчисти място за тази пиеса. Не може да е другояче, няма среден път, няма бягство или неутралност, трябва да се избере или едното, или другото. Винаги е било така. Сблъсъкът има множество символи, но няма име, няма проявление… Роурк, прокънтя вик в душата й, Роурк… Роурк… Роурк…
— Доминик… какво има?
Гласът на Уайнънд беше тих и тревожен. Той никога не издаваше тревогата си. Тя възприе думите му като отражение на собственото си лице, на онова, което бе видял на лицето й.
Не трепна. Чувстваше се уверена, в душата й се възцари тишина.
— Мисля за теб, Гейл.
Той зачака.
— Е, Гейл? Къде е всеотдайната страст към най-възвишеното? — Тя се изсмя и завъртя небрежно ръце също като актьорите. — Кажи ми, Гейл, залепил ли си й пощенска марка за два цента с лика на Джордж Вашингтон?… На колко години си, Гейл? Много ли си работил? Измина повече от половината от твоя живот, но тази вечер ти беше възнаграден. Това е върховото ти постижение. Разбира се, никой не е на висотата на най-възвишената си страст. Но ако се пребориш, ако положиш големи усилия, някой ден ще се извисиш до тази пиеса!
Той стоеше без да продума, изслушваше думите й, приемаше ги.
— Мисля, че трябва да вземеш ръкописа на пиесата и да го сложиш на пиедестал в галерията си. Мисля, че трябва да преименуваш яхтата на „Това не те засяга“. Мисля, че трябва да ме…
— Престани.
— … включиш в актьорския състав и да ме накараш да играя всяка вечер ролята на Мария. Мария, която осиновява бездомната ондатра и…
— Доминик, замълчи.
— Тогава кажи нещо. Искам да чуя какво ще кажеш.
— Никога не съм се оправдавал пред никого.
— Тогава се похвали. Няма да е лошо.
— Ако държиш да го чуеш, повдига ми се от тази пиеса. Ти беше сигурна, че ще стане точно така. Беше по-зле и от домакинята в Бронкс.
— Много по-зле.
— Мога обаче да си представя нещо още по-лошо. Човек да напише прекрасна пиеса, която да бъде изиграна пред тази публика и тя да й се присмее. Да се превърне в мъченик на хората, които тази вечер се забавляваха.
Той усети как нещо в нея трепна, но не разбра дали се изненада или разгневи. Не подозираше колко познати са й тези думи. Продължи: