— Да, повдигна ми се от тази пиеса. Но така въздействат повечето неща, създадени от „Банър“. Тази вечер беше по-зле, защото въздействието беше по-силно от обичайното. Особен вид зъл умисъл. Но ако се харесва на глупците, това е запазена територия на „Банър“. „Банър“ беше създаден заради глупците. Какво друго да ти призная?
— Какво изживя тази вечер?
— Беше малък ад. Защото ти седеше до мен. Това беше целта ти, нали? Да ме накараш да почувствам контраста. И все пак сбърка. Гледах сцената и си мислех: такива са хората, такъв е духът им, но аз… аз те намерих, имам теб… и си струваше да изстрадам контраста. Наистина страдах тази вечер, точно както ти искаше, но тази болка стигна само до определена граница и…
— Млъкни! — извика тя. — Млъкни, дявол да те вземе!
Двамата останаха за миг поразени. Той първи разбра, че тя има нужда от помощта му и сграбчи раменете й. Тя се изтръгна от него. Прекоси стаята и застана до прозореца, загледана в града, в небостъргачите, оцветени в черно и огнено.
След известно време каза глухо:
— Прости ми, Гейл.
Той не отвърна.
— Нямах право да ти казвам тези неща. — Беше с гръб към него, с вдигнати ръце, стиснали рамката на прозореца. — Изравнихме резултата, Гейл. Върна ми го тъпкано, ако това те задоволява. Аз рухнах първа.
— Не искам да ти го връщам тъпкано. — Заговори тихо. — Доминик, какво се случи?
— Нищо.
— За какво се замисли? Не за това, което ти говорех. Мислеше за нещо друго. Какво означаваха за теб думите ми?
— Нищо.
— Болка, стигаща само до определена граница. Какво имаше в това изречение? — Тя гледаше към града. В далечината се виждаше „Корд Билдинг“. — Доминик, знам какво си способна да понесеш. Трябва да е било много страшно, след като реагира така. Трябва да знам. Няма нищо невъзможно. Мога да ти помогна да го преодолееш, каквото и да е то. — Тя не отговори. — В театъра ти се замисли за нещо различно от глупавата пиеса. С теб се случи нещо тази вечер. Видях лицето ти. То се повтори и тук. Какво се случи?
— Гейл — каза тя тихо, — ще ми простиш ли?
Той замълча за миг. Не очакваше да го помоли за прошка.
— Какво да ти простя?
— Всичко. Тази вечер.
— Имаше право да постъпиш така. При това условие се омъжи за мен. Накара ме да си платя за „Банър“.
— Не искам да те карам да си плащаш.
— Защо не искаш вече?
— Защото не е възможно да се плати.
Стъпките му отекнаха в настъпилото мълчание.
— Доминик. Какво се случи?
— Болката, стигаща до определена граница ли? Нищо. Само че ти нямаш право да го казваш. Хората, които имат това право, плащат за него цена, която ти не можеш да си позволиш. Но вече е все едно. Кажи го, ако ти се иска. Аз също нямам право да го казвам.
— Не беше само това.
— Мисля, че между нас двамата има много общи неща. Извършили сме едно и също предателство. Не, това е лоша дума… Всъщност, мисля, че е точната дума. Единствената, изразяваща онова, което искам да кажа.
— Доминик, не е възможно да се чувстваш така. — Гласът му звучеше особено. Тя се обърна към него.
— Защо?
— Защото аз почувствах точно такова нещо тази вечер. Предателство.
— Към кого?
— Не знам. Ако бях вярващ, щях да кажа към Бог. Но не съм вярващ.
— Точно това изпитах и аз, Гейл.
— Защо изпитваш такова нещо? „Банър“ не е твое дете.
— Има други форми на същата вина.
Отиде при нея, прекосявайки дългата стая, прегърна я и каза:
— Не знаеш значението на думите, които използваш. Между нас има много общи неща, но не и това. Бих предпочел да ме заплюеш, вместо да се опитваш да споделяш моите провинения.
Тя опря ръка на бузата му, с пръсти на слепоочието.
Той я попита:
— Сега ще ми кажеш ли какво стана?
— Нищо. Натоварих се повече, отколкото мога да понеса. Изморен си, Гейл. Защо не се качиш горе? Остави ме тук още малко. Искам да погледам града. После ще дойда при теб и всичко ще е наред.
IX
Изправена до парапета на яхтата, Доминик усещаше топлите палубни дъски през ниските си сандали. Слънцето галеше голите и крака, вятърът развяваше тънката й бяла рокля. Гледаше Уайнънд, изтегнат на шезлонга пред нея.
Замисли се за промяната, която настъпи отново в него, щом се качиха на яхтата. Наблюдаваше го през всичките месеци на лятното плаване. Веднъж той затича надолу по стълбата към каютите и в паметта й се запечата високият бял силует, устремен, забързан и уверен. Стисна парапета, за да се оттласне, поемайки съзнателно риска дъската да се пречупи. Нямаше нищо общо с корумпиран издател на империя от булевардни вестници. Беше аристократ на яхтата си. Аристократът от представите на младите хора за аристокрацията: бляскав, весел, без никакво чувство за вина.