Не откъсваше очи от него. Отморяващият човек е привлекателен, само ако това не е естественото му състояние; тогава дори отдихът не е безцелен. Замисли се за него. Гейл Уайнънд се славеше с изключителна енергичност. Но сега той излъчваше нещо повече от енергия на амбициозен авантюрист, създал вестникарска империя. Качеството, което се разкриваше пред очите й, изложено под слънцето като отговор на нейните въпроси, беше нещо много по-въздействащо, то беше сила, почерпена от динамиката на вселената.
— Гейл — възкликна тя неволно.
Той отвори очи и я погледна.
— Защо не те записах — каза лениво. — Щеше да се смаеш, ако можеше да чуеш как прозвуча. Но тук ефектът се загуби. Ако имах запис, щях да го пусна в спалнята.
— Ще повторя в спалнята, ако искаш.
— Благодаря ти, обич моя. Обещавам да не пресилвам нещата, да не храня прекалени надежди. Ти не си влюбена в мен. Никога не си ме обичала.
— Защо мислиш така?
— Ако ти обикнеш някой мъж, няма да му се размине с циркаджийска сватба или с брутална вечер в театъра. Ще трябва да премине през истински ад.
— Откъде знаеш, Гейл?
— Защо непрекъснато се вглеждаш в мен, откакто се запознахме? Защото не съм онзи Гейл Уайнънд, за когото си чувала от хорските приказки. Обичам те. А когато човек обича, прави изключения. Ако си влюбена, ще искаш да си сломена и погазена, ще искаш да ти заповядват и да те мачкат, защото за теб това е невъзможно, немислимо в отношенията ти с хората. Това е единственият подарък, голямото изключение, което би предложила на мъжа, когото обичаш. Но няма да ти е лесно.
— Ако е така, ти…
— Аз ставам нежен и смирен — за твоя огромна изненада, — защото съм най-големият негодник на света.
— Не вярвам, Гейл.
— Не вярваш ли? Не съм ли вече предпоследният?
— Вече не.
— Обич моя, всъщност съм точно предпоследният.
— Защо ти се иска да мислиш така?
— Не ми се иска. Но се опитвам да съм честен. Това е единственият ми личен лукс. Не си променяй мнението за мен. Продължавай да мислиш за мен така, както преди да се запознаем.
— Гейл, ти не искаш да е така.
— Какво искам аз, няма значение. Не искам нищо, освен да си моя. Няма нужда да ми отвръщаш. Не трябва да ми отвръщаш. Ако започнеш да се вглеждаш в мен твърде внимателно, ще откриеш неща, които никак няма да ти харесат.
— Какви са те?
— Толкова си красива, Доминик. Бог е допуснал случайността някой да бъде прекрасен и отвън, и отвътре.
— Кои неща няма да ми харесат, Гейл?
— Знаеш ли в какво всъщност си влюбена? В честността. В невъзможното. В чистото, последователното, рационалното, в онова, което има собствен стил, като произведение на изкуството. Такова нещо има само в изкуството. Но ти искаш да е от плът и кръв. Именно в това си влюбена. Но на мен честността никога не ми е била присъща.
— Сигурен ли си, Гейл?
— Мигар забравяш „Банър“?
— Да върви по дяволите „Банър“.
— Добре, „Банър“ да върви по дяволите. Приятно ми е, че го казваш. Но „Банър“ не е най-важното. Не е и толкова важно, че честността никога не ми е била присъща. Важното е, че никога не съм изпитвал нужда да съм честен. Мразя представата за нея. Мразя самонадеяността на тази представа.
— Дуайт Карсън… — каза тя и в гласа й прозвуча нотка на отвращение.
Той се изсмя.
— Да, Дуайт Карсън. Човекът, когото купих. Индивидуалистът, който се зае да прославя тълпата и случайно стана алкохолик. Дължи го на мен. Не е ли по-лошо и от „Банър“? Не обичаш да си спомняш за това, нали?
— Не.
— Но със сигурност си чувала крясъци по този повод. От всички духовни титани, които съм сломил. Струва ми се, че никой не си е дал сметка какво удоволствие изпитвах. Почти плътско удоволствие. Напълно равнодушен съм към плужеци като Елсуърт Тухи или към моя приятел Алва. Склонен съм да не ги закачам. Но щом ми се мерне малко по-качествен човек, не мога да не го сведа до нивото на Тухи. Длъжен съм да го сторя. Почти като сексуален порив.