— Защо?
— Не знам.
— Грешиш за Елсуърт Тухи.
— Може би. Но нали не очакваш от мен да полагам интелектуални усилия, за да разгадая черупката на охлюва?
— Противоречиш си.
— Как?
— Защо не се зае да унищожиш мен?
— Ти си изключението, Доминик. Обичам те. Не можех да не те обичам. Бог трябваше да ти е на помощ, ако беше мъж.
— Гейл… защо?
— Защо съм сторил всичко това ли?
— Защо?
— Заради властта, Доминик. Тя е единственото, което съм жадувал. Да знам, че мога да заставя всекиго да направи… каквото и да е. Всичко, което аз реша. Мъжът, когото не успея да пречупя, ще ме унищожи. В продължение на много години се опитвам да установя на каква сигурност мога да разчитам. Казват, че нямам чувство за чест, че съм пропуснал нещо в живота. Всъщност не съм пропуснал кой знае какво, нали? Онова, което съм пропуснал… не съществува.
Говореше както обикновено, но изведнъж забеляза, че тя го слуша с изострено внимание, сякаш за да различи шепот, от който човек не бива да пропусне нито сричка.
— Какво има, Доминик? За какво мислиш?
— Слушам те, Гейл.
Тя не каза, че се вслушва в думите му, за да открие какво стои зад тях. Изведнъж го проумя и то й прозвуча като фраза, добавена към всяко негово изречение, макар че той не си даваше сметка какво й признава.
— Най-лошото у нечестните хора е тяхната представа за честността — каза той. — Познавам една жена, която си сменя възгледите през три дни. Но когато й казах, че честността не е нейно качество, тя се ядоса и ми отвърна, че нейната представа за честност е различна от моята. За нея това означава, че никога не е откраднала пари. Тя е от хората, за които аз не съм заплаха. Не мразя тази жена. Мразя нереалистичния възглед, който ти толкова страстно обичаш, Доминик.
— Наистина ли го мразиш?
— Много ми беше забавно, докато се опитвах да го докажа.
Тя отиде при него и седна на палубата до шезлонга. Дъските бяха гладки и горещи под голите й крака. Той се зачуди защо погледът й е толкова внимателен. Намръщи се. Тя осъзна, че в очите й е останала следа от онова, което бе проумяла и отклони поглед от него.
— Гейл, защо ми казваш тези неща? Ти не искаш да мисля така за теб.
— Не. Не искам. Защо ти ги казвам сега ли? Искаш ли да чуеш истината? Защото съм длъжен да ти ги кажа. Защото искам да съм честен с теб. Само с теб и със себе си. Но не бих събрал смелост да ти ги кажа другаде — вкъщи или на сушата. Мога да ти ги кажа само тук… защото тук сякаш не звучат съвсем реално. Нали?
— Така е.
— Изглежда съм се надявал, че тук ще ги приемеш, но ще продължиш да мислиш за мен по същия начин, както мислеше, произнасяйки името ми преди малко.
Тя опря глава на шезлонга, притисна лице в коленете му и отпусна ръка с леко свити пръсти върху излъсканите дъски на палубата. Не искаше да показва, че е разбрала истинското значение на онова, което й бе разказал за себе си.
Една есенна вечер двамата стояха до парапета в градината на покрива, загледани в града. Дългите вертикални линии от светещи прозорци бяха като струи, извиращи от черното небе и изтичащи надолу в отделни капки към огромното огнено езеро.
— Ето ги, Доминик, великолепните сгради. Небостъргачите. Помниш ли? Те бяха първата връзка между нас. И двамата сме влюбени в тях, и ти, и аз.
Мина й през ум, че той си присвоява правото да изрече тези думи и че тя би трябвало да възнегодува. Но не чувстваше негодувание.
— Да, Гейл. Влюбена съм в тях.
Загледа се във вертикалните светлинни линии на „Корд Билдинг“ и вдигна пръсти от парапета, за да докосне въображаемото място на сградата в далечното небе. Сградата не й отвърна с упрек.
— Харесва ми гледката на човек, застанал долу до небостъргача — каза той. — Така човекът се смалява като мравка — нали това е подходящото за случая клише? Проклети глупци! Та нали човекът е издигнал тази невероятна маса от камък и стомана. Изправен до нея, той не се смалява, напротив, става по-внушителен и от сградата. Тя разкрива пред света истинските му измерения. Ние, Доминик, обичаме в тези сгради творческата сила, героичното у човека.
— Обичаш ли героичното у човека, Гейл?
— Обичам да мисля за това. Но не вярвам в него.
Тя се облегна на парапета и се взря в далечните зелени светлини, подредени в дълга права линия отдолу. Каза: