— Да, контрол над вестниците на Уайнънд — едно от средствата към целта.
— Каква цел?
— Контрол над целия свят.
Той попита търпеливо, но възмутено:
— Какво значи това, Доминик? Що за шега, какво искаш да кажеш?
— Говоря сериозно, Гейл. Страшно сериозно.
— Контролът над света, мила моя, принадлежи на мъже като мен. Подобните на Тухи дори не умеят да сънуват за него.
— Ще се опитам да обясня. Много е трудно. Най-трудно за обяснение е ослепително очевидното, което всеки е решил да не вижда. Но ако решиш да ме изслушаш…
— Няма да те изслушам. Извинявай, но ми се вижда смешно да обсъждам Елсуърт Тухи като заплаха за мен. Обидно би било да обсъждам сериозно такава възможност.
— Гейл, аз…
— Не. Скъпа, струва ми се, че не знаеш много неща за „Банър“. И аз не искам да ги знаеш. Не искам да имаш нищо общо с него. Забрави го. Остави „Банър“ на мен.
— Това ли е желанието ти, Гейл?
— Това е ултиматум.
— Добре.
— Забрави го. Не развивай страхови комплекси от хора като Елсуърт Тухи. Не ти е присъщо.
— Добре, Гейл. Да влезем вътре. Студено е, а ти си без горна дреха.
Той се усмихна едва забележимо — дотогава не бе проявявала такива грижи към него. Хвана ръката й и целуна дланта, притискайки я в лицето си.
През следващите седмици, когато оставаха сами, почти не разговаряха. Никога не говореха един за друг. Но в мълчанието им нямаше неприязън. Мълчаха като двама души, между които разбирателството е твърде крехко, за да се затваря в думи. Седяха заедно по цели вечери, без да си продумат, доволни да усещат взаимно присъствието си. Внезапно се споглеждаха и се усмихваха. Усмивките им бяха като стискане на ръце.
Една вечер тя усети, че ще й заговори. Седеше до тоалетката си. Той влезе и се облегна на стената до нея. Погледна ръцете й и голите й рамене. Но тя имаше чувството, че той не я вижда, че е вгледан в нещо по-важно от физическата й красота, по-важно от любовта му към нея. Вгледан бе в себе си и на това се дължеше неотразимата му сила.
„Дишам заради себе си, за да зареждам тялото си, за да съм жив… Давах ти не някаква саможертва или състрадание, а егото си и нуждата си от теб…“ Тя чуваше думите на Роурк, гласа на Роурк, който говореше от името на Гейл Уайнънд. Нямаше усещането, че изменя на Роурк, като изразява с неговите любовни думи любовта на друг мъж.
— Гейл — каза тя кротко, — някой ден ще те помоля да ми простиш, че се омъжих за теб.
Той бавно поклати глава и се усмихна. Тя каза:
— Исках да си за мен верига, която ме оковава към света. Но ти се превърна в моя защита от света. Така бракът ми стана нечестен.
— Не. Казах ти, че ще приема всяка избрана от теб причина.
— Но ти промени моя свят. Или може би го промених аз? Не знам. Причинихме си нещо странно един на друг. Дадох ти онова, от което исках да се отърся. Неповторимото усещане за жизненост, което очаквах, че нашият брак ще унищожи в мен. Усещането за живота като извисяване. А ти… ти направи всичко, което бих направила и аз. Знаеш ли колко си приличаме?
— Знаех го от самото начало.
— Но изглеждаше невъзможно. Гейл, сега искам да остана с теб… по друга причина. За да чакам отговор. Мисля, че когато проумея какъв си ти, ще разбера себе си. Отговор има. Общото между нас има име. Не го знам, но знам, че е много важно.
— Сигурно. Би трябвало да ми се иска да го узная. Но не ми се иска. Сега ми е все едно. Дори не бих могъл да изпитам страх.
Тя го погледна и каза много тихо:
— А аз се страхувам, Гейл.
— От какво, обич моя?
— От това, което ти причинявам.
— Защо?
— Не те обичам, Гейл.
— Дори и това няма значение за мен.
Тя сведе глава. Той наведе очи към косата й — блед шлем от сияен метал.
— Доминик.
Тя вдигна послушно лицето си към него.
— Обичам те, Доминик. Толкова много те обичам, че за мен нищо няма значение — дори и ти. Можеш ли да ме разбереш? Важна е само моята любов, няма значение дали й отвръщаш. Без значение е равнодушието ти. Не съм взел кой знае какво от живота. Не съм искал кой знае какво. Всъщност не съм искал нищо. Не съм пожелавал цялостно и всеобхватно, с желание, което прераства в ултиматум, в „да“ или „не“, така че „не“-то да означава край на съществуването. Но ти за мен си точно това. И когато човек стигне до това състояние, вече не е важен обектът, а желанието. Не ти, а аз. Способността да желая по такъв начин. Единствено това желание си заслужава да се изживее и да бъде щадено. Не съм изживявал подобно нещо досега. Доминик, не знаех как да произнеса думата „мое“. Така, както я казвам за теб. Моя. Усещане за живота като извисяване, нали? Това бяха твои думи. Ти си наясно. Не се страхувам. Обичам те, Доминик, обичам те. Сега ми позволяваш да ти го кажа. Обичам те.