Тя протегна ръка и откачи телеграмата от огледалото. Смачка я. Пръстите й бавно се свиха, притискайки хартията към дланта. Той се заслуша в шумоленето на хартията. Тя се наведе, разтвори ръка над кошчето и пусна хартията. За миг ръката й остана неподвижна, с разтворени надолу пръсти.
Част четвърта
Хауърд Роурк
I
Листата се стичаха като водопад, трептящ на слънцето. Не бяха зелени. Открояваха се отделни листа, като капки с ненагледен зелен цвят, ярък и блестящ. Останалите бяха поток от светлина, огнено сияние върху метал, живи искри. Гората беше като кипяща светлина, от която блика и се разпръсва наситеният зелен цвят на пролетта. Дърветата сплитаха клони над пътя. Слънчевите петна танцуваха по земята с движението на клоните, сякаш я милваха. Младежът се надяваше, че няма да умре.
Помисли, че не е възможно да умре, след като земята изглежда така. Не е възможно да умре, защото надеждата и обещанието звучат като глас, говорещ с листа, стволове и скали, вместо с думи. Но той знаеше, че земята изглежда така само, защото от часове не бе срещнал жива душа. Минаваше с колелото си по безлюдна пътека през хълмовете на Пенсилвания, където попадна за първи път, наслаждавайки се на свежия, вълшебен, недокоснат свят.
Беше много млад. Току-що бе завършил колеж през пролетта на 1935 г. Трябваше да реши дали животът си заслужава да се изживее. Не осъзнаваше, че този въпрос витае в мислите му. Не разсъждаваше за смъртта. Мислеше само, че копнее да открие радостта, да разбере причината и смисъла на живота, но досега не му се бе удало.
Нещата, които бе научил в колежа, не му се нравеха. Там говореха непрестанно за обществена отговорност, за живот, отдаден на служене и саможертва. Всички твърдяха, че това е източник на красота и вдъхновение. Но той не се чувстваше вдъхновен. Не чувстваше нищо.
Не можеше да каже какво точно иска от живота, но го усещаше тук, в усамотението. Той обаче не се радваше на природата като здраво животно в естествената си среда, а й се радваше като човек, изпълнен с жизненост и здраве. Възприемаше я като предизвикателство, като средство и материал, като инструмент. Затова се гневеше, че може да изпита възторг единствено в усамотението, че великолепното усещане за надежда ще изчезне, щом се върне сред хората и техните занимания. Според него не биваше да е така, защото човешката дейност трябва да е по-високо стъпало, да внася подобрения в природата, а не да й вреди. Не искаше да презира хората, а да ги обича и да им се възхищава. Въпреки това изпитваше ужас при мисълта за първата къща, билярдна зала или филмов афиш, които ще види по пътя си.
Мечтаеше да композира музика. Не бе в състояние да определи по друг начин онова, към което се стреми. Ако иска да го почувства, казваше си той, човек трябва да изслуша първите фрази от Първия концерт на Чайковски или последната част от Втория концерт на Рахманинов. Хората не са открили точните думи, дела или мисли за това нещо, но са открили музиката. Иска ми се да го видя като човешко действие на земята. Да видя как става реалност. Да проумея отговора на онова, което обещава тази музика. Не отговора на хората, които служат или на хората, на които другите служат; този отговор не е нито олтар, нито жертвоприношение; отговорът е завършеност, пълноценност, освобождаване от болката. Не ми помагайте, не ми служете, само ми дайте възможност да го проумея поне веднъж, защото се нуждая от него. Братя мои, не искам да се грижите за моето щастие, а да ми разкриете вашето, да ми покажете, че то е възможно, да ми покажете как сте го постигнали. Когато разбера, ще имам смелост да го постигна и аз.
Пред него се появи син отвор — пътят излизаше на билото на хълма. Синият цвят беше хладен и чист, като водна повърхност, обрамчена от зелени клони. Помисли, че ще е странно, ако след билото няма нищо друго, освен синьото небе отпред, горе и долу. Затвори очи и продължи, отлагайки за момент онова, което предстои, подарявайки си мечта, няколко мига увереност, че ще излезе на билото, ще отвори очи и ще види синьото сияйно небе.