Докосна с крак земята и спря. Отвори очи и се изправи на билото.
В ширналата се долина видя град, огрян от ранните слънчеви лъчи. Всъщност не беше град. Градовете изглеждат различно. Отложи още веднъж онова, което предстои, но не за да търси въпроси или обяснения, а само да се полюбува на гледката.
На хълма малки къщи се спускаха към долината по природно терасирания склон. В естествената красота на полегатите тераси нямаше човешка намеса. Но някаква сила бе прозряла, че там трябва да се построят къщи, неразделни от красотата на пейзажа, така че човек да не може да си представи хълмовете без тях. Сякаш вековете и поредицата случайности, изваяли терасите в битката на мощни природни сили са изчаквали крайната си форма и са били само път към една-единствена цел — тези къщи, слели се с хълмовете и приели техните очертания, но господстващи над хълмовете, тъй като са станали техен смисъл.
Къщите бяха от обикновен камък, като скалите по зелените склонове, и от стъкло, много стъкло, използвано сякаш като покана към слънцето да придаде завършен вид на постройките, към слънчевата светлина да участва в градежа. Къщите бяха малки, много на брой, далеч една от друга, всяка различна. Но те бяха вариации на една тема, симфония, изпълнявана с вихрено въображение. Чуваше се смехът на силата, отприщена в тях, препускаща необуздано, устремена към непостижимото си изчерпване. Ето я музиката, помисли той, обещанието на музиката, за което копнееше, усещането, че е реална тук, пред очите му, макар и да не може да се види. Прозвучаха акорди. Той осъзна, че има общ език на мисълта, зрението и слуха — може би езикът на математиката, науката на разума? Зави му се свят. Гледката в долината не можеше да е реална.
Виждаше дървета, морави, пътеки, виещи се по склоновете, изсечени в скалите стъпала, виждаше фонтани, плувни басейни, тенис кортове. Нямаше никакъв признак за живот, никакви хора.
Това не го изненада толкова, колкото самата гледка. Липсата на човешко присъствие беше донякъде естествена, защото мястото нямаше нищо общо с познатата действителност. За момента не изпитваше желание да узнае къде е попаднал.
След известно време хвърли поглед наоколо и видя, че не е сам. Недалеч един мъж седеше на огромен камък, загледан в долината. Мъжът съзерцаваше гледката и не го бе чул да приближава. Беше висок и слаб, с оранжева коса.
Тръгна право към мъжа, който го погледна със сивите си спокойни очи. В тези очи момчето изведнъж разпозна същото чувство, което го бе обзело и заговори на мъжа така, както не би могъл да заговори на друг непознат:
— Не е истинско, нали? — попита момчето, сочейки надолу.
— Вече е истинско — отвърна мъжът.
— Да не би да е филмов декор или някаква инсценировка?
— Не. Това е лятно ваканционно селище. Току-що е завършено. Ще бъде открито до няколко седмици.
— Кой го построи?
— Аз.
— Как се казвате?
— Хауърд Роурк.
— Благодаря ви — каза момчето. Усети, че насочените към него спокойни очи разбраха всичко, което изразяваха тези две думи. Хауърд Роурк сведе глава в знак на признателност.
Придържайки колелото си, момчето се спусна по тясната пътека към долината и къщите. Роурк го проследи с поглед. Никога не бе виждал това момче и никога повече нямаше да го види. Не знаеше, че е дарил на някого смелост за цял живот.
Роурк така и не разбра защо бе избран да построи ваканционното селище в долината Монаднок.
Случи се година и половина по-рано, през есента на 1933. Чу за проекта и отиде да се види с г-н Кейлъб Брадли, шеф на огромна компания, която беше купила долината и разгърна шумна реклама. Реши, че е длъжен да се срещне с Брадли, без надежда, с мисълта, че ще удължи с още един дългия списък с откази. След Храма на Стодард не бе строил нищо в Ню Йорк.
Още щом влезе в кабинета на Брадли, Роурк разбра, че трябва да забрави за Монаднок, защото този човек никога не би му го възложил. Кейлъб Брадли беше нисък и набит, с мъжествено лице и заоблени рамене. Лицето му беше и мъдро, и момчешко. Беше дразнещо младолик — можеше да е и на петдесет, и на двадесет години. Имаше ясносини, лукави и отегчени очи.
Роурк обаче трудно би могъл да забрави Монаднок. Заговори за проекта, забравяйки, че приказките са безполезни. Г-н Брадли слушаше с очевиден интерес, но не към онова, което чуваше. Роурк сякаш усещаше присъствието на трети човек в стаята. Г-н Брадли не каза почти нищо, само обеща да помисли и да му се обади. С глас, в който не прозвуча никакъв ключ към целта на въпроса, без да изрази нито одобрение, нито подигравка, той попита: