— Нали вие сте архитектът, който построи Храма на Стодард, г-н Роурк?
— Да — каза Роурк.
— Странно защо сам не съм се сетил за вас — каза г-н Брадли.
Роурк си тръгна с мисълта, че щеше да е странно, ако г-н Брадли се бе сетил за него.
След три дни Брадли му се обади и го покани в офиса си. Роурк отиде при него и се запозна с още четирима мъже — управителния съвет на „Монаднок Вали Къмпани“. Мъжете бяха елегантни. Имаха безизразни лица, също като г-н Брадли.
— Моля, повторете през тези господа онова, което ми разказахте, г-н Роурк — каза любезно Брадли.
Роурк им изложи своя план. Ако наистина искат да построят нетрадиционен летен курорт за хора със скромни доходи, както гласи обявата, трябва да отчетат, че най-тежкият недъг на бедността е липсата на уединение. Най-богатите и най-бедните в града са единствените, които могат да се насладят на летните си ваканции, защото най-богатите имат извънградски вили, а най-бедните не се впечатляват от близостта на други хора, нито от мириса на плътта им на обществените плажове и дансинги. Но хората с добър вкус и малки доходи нямат къде да отидат, ако не желаят да почиват или да се развличат групово. Защо се смята, че бедният човек има скотски инстинкти? Защо да не предложим на тези хора възможност да отдъхнат за седмица или месец на ниска цена и да получат онова, което искат и от което се нуждаят? Роурк увери, че това е осъществимо в долината Монаднок. Не пипайте хълмовете, не ги взривявайте и не ги изравнявайте. Вместо да изградите огромен хотел, като гигантски мравуняк, постройте малки къщи, изолирани една от друга, всяка като частен имот, където хората могат да се срещат само ако пожелаят. Не правете плувен басейн като за рибен пазар, а постройте множество малки басейни, за които няма да са нужни огромни разходи. Не правете тенискортове като животновъдна ферма, а постройте множество частни тенискортове. Не правете курорт, където хората отиват, за да се срещнат с „елитна компания“ или да си намерят съпруг за две седмици. Направете курорт за хора, които се чувстват добре сами и търсят място, където да могат да си отдъхнат на воля.
Мъжете го слушаха мълчаливо. От време на време се споглеждаха. Той беше почти сигурен, че хората си разменят такива погледи, когато се въздържат да се изсмеят на глас. Оказа се обаче, че се е заблуждавал, защото два дни по-късно подписа договор за построяването на ваканционното селище в долината Монаднок.
Настоя г-н Брадли да подпише всяка скица от проекта, защото добре помнеше Храма на Стодард. Г-н Брадли подписваше, одобряваше, съгласяваше се с всичко, утвърждаваше всичко. Като че ли му доставяше удоволствие, че предоставя на Роурк пълна свобода. В прекалената му отстъпчивост се долавяше особен нюанс — сякаш г-н Брадли угаждаше на дете.
Роурк не знаеше почти нищо за г-н Брадли. Говореше се, че натрупал състояние от бума на недвижими имоти във Флорида. Компанията му разполагаше с неограничени средства. Сред акционерите се споменаваха имена на много богати хора. Роурк не се запозна с никого от тях. Четиримата господа от директорския съвет се вестиха за кратко на строежа, но не проявиха кой знае какъв интерес. Г-н Брадли отговаряше за всичко и с изключение на прекия контрол над бюджета на драго сърце предостави на Роурк пълна свобода.
През следващите осемнадесет месеца на Роурк не му остана никакво време да мисли за г-н Брадли. Той изпълняваше най-голямата си поръчка.
Заживя на строежа в набързо скована на голия хълм барака, в която имаше легло, печка и голяма маса. Някогашните му чертожници се върнаха да работят при него, някои напуснаха по-добра работа в града, настаниха се в бараки и палатки, работеха в помещения от голи дъски, които служеха за архитектурно ателие. На строежа имаше толкова много работа, че на никого от тях през ум не му мина да строи покрив над главата си. Осъзнаха много по-късно, че са били лишени от удобства, но не им се вярваше, защото запомниха годината в долината Монаднок като необикновен период, в който земята е престанала да се върти и пролетта е продължила дванадесет месеца. Не обръщаха внимание на снега, на замръзналите буци пръст, на свистенето на вятъра в неуплътнените дъски, на тънките одеяла върху походните легла, на вкочанените пръсти, протегнати над печката сутрин, за да могат да държат стабилно молива. Запомниха усещането за пролетта — радостта от първите покълнали тревички, първите пъпки по клоните на дърветата, първата синева в небето. Запомниха възторга си от великолепното чувство, че нещо започва, напредва неотклонно и прераства в неудържим триумф. Почерпиха усещане за младост, движение, устрем и пълноценност, но не от листата и цветовете, а от дървените скелета и екскаваторите, от къщите от камък и стъкло, израстващи над земята.