Бяха като армия в бой. Но единственият сред тях, който виждаше нещата по този начин, беше Стивън Малъри. Той извая водоскоците, чешмите и всички скулптури в Монаднок. Отиде да живее на обекта много преди присъствието му да стане необходимо. Боят, си казваше Стивън Малъри, е нещо ужасно. Във войната няма слава, в боя няма красота. Но тук се води битка, това е армия в бой, това е върхово преживяване в живота на всеки участник. Защо става така? В какво се състои разликата, какво е обяснението?
Не говореше с никого по този въпрос. Но когато Майк пристигна с групата електротехници, Малъри видя на лицето му същото усещане. Майк не продума, само намигна весело на Малъри.
— Нали още на съдебния процес ти казах да не се страхуваш — каза веднъж Майк на Малъри. — Той няма да претърпи поражение, независимо от каменната кариера, независимо от съдебния процес. Никой не може да го сломи, Стив, дори и целият проклет свят да застане срещу него.
Наистина забравиха за съществуването на останалия свят, казваше си Малъри. Това беше нова вселена, това беше техният свят. Хълмовете се издигаха в небето, обграждайки ги като крепостна стена. Имаха и още една защита — архитектът, който беше неотклонно с тях на снега или сред тревата по склоновете, по скалите и купчините дъски, край чертожните маси и крановете, по издигащите се стени, човекът, направил възможно всичко това със своята мисъл, със своя ум. То стана възможно не толкова благодарение на същността на тази мисъл, на нейния резултат или на въображението, създало Монаднок, не толкова на волята, превърнала го в реалност, а на метода на тази мисъл, на непоколебимата й функционалност — метод и функционалност, различни от познатите в света зад хълмовете. Те бяха като страж, който бди над долината и над воините, разположени в нея.
Веднъж г-н Брадли дойде на обекта, усмихна се приветливо и си тръгна. Малъри се разгневи без причина. Обзе го страх.
Една вечер Роурк и Малъри седяха до огъня от сухи клони, запален на склона над лагера.
— Хауърд — каза Малъри, — това е втори Храм на Стодард.
— Да — каза Роурк, — така е. Но не мога нито да проумея защо, нито каква е целта им.
Излегна се по корем и се загледа в стъклените плоскости, пръснати в мрака ниско долу. По тях играеха отражения. Сякаш фосфоресцираха и излъчваха светлина, бликаща от земята. Роурк продължи:
— Но това няма значение, Стив, нали? Няма значение нито какво ще правят, нито кой ще се настани тук. Важното е, че ние го построихме. Мигар би се отказал, дори ако после ще плащаш скъпо?
— Не — каза Малъри.
Роурк смяташе да наеме къща във ваканционното селище и да прекара там лятото — първото лято на Монаднок. Но още преди да бъде открит курортът, той получи телеграма от Ню Йорк.
Казах ти, че ще успея, нали? Изминаха пет години, докато се отърва от приятелите и братята си, но сега хотел „Аквитания“ е мой — и твой. Ела да го довършиш.
Роурк се върна в Ню Йорк. Отпадъците и циментовият прах бяха почистени от започнатия строеж на Незавършената Симфония, кранове заиздигаха трегери високо над „Сентрал Парк“, отворите за прозорци бяха запълнени, над покривите на града се извисиха широки площадки. Хотел „Аквитания“ засия в нощта на фона на парка.
През изминалите две години Роурк имаше много работа. Монаднок не беше единствената му поръчка. Търсеха го от различни щати, от най-неочаквани места из страната, поръчваха му къщи, малки бизнес сгради, скромни магазини. Проектираше ги, открадвайки по няколко часа сън във влаковете и самолетите, с които пътуваше от Монаднок до далечни градчета. Историята на всяка нова поръчка започваше по едни и същи начин: „Бях в Ню Йорк и «Енрайт Хауз» ми хареса.“ „Видях «Корд Билдинг».“ „Видях снимка на храма, който беше разрушен.“ Сякаш подземна река течеше под цялата страна и водата избликваше на повърхността случайно, на най-невероятни места. Поръчките бяха малки и не му носеха много пари, но той работеше неспирно.
През лятото курортът Монаднок беше завършен. Роурк беше твърде зает, за да се замисля за съдбата му. Но Стивън Малъри се тревожеше.