— Кога ще престанеш да мислиш за тези неща? За света и мен? Кога ще свикнеш да не им обръщаш внимание? Кога Доминик…
Млъкна. От пет години не бяха произнасяли името й. Роурк видя смаяния поглед на Малъри, който си даде сметка, че с думите си бе засегнал Роурк, засегнал го бе достатъчно, за да направи това признание. Но Роурк се обърна към него и каза бавно:
— Доминик мислеше като теб.
Малъри никога не бе питал Роурк за миналото му, въпреки че се досещаше за някои неща. Мълчанието им означаваше, че Малъри е наясно, а Роурк знае, че Малъри е наясно и че въпросът не подлежи на обсъждане. Но сега Малъри попита:
— Още ли я чакаш да се върне? Госпожа Гейл Уайнънд… по дяволите!
Роурк каза с равен глас:
— Млъкни, Стив.
Малъри прошепна:
— Прости ми.
Роурк отиде до масата и произнесе с обичайния си тон:
— Иди си вкъщи, Стив. Забрави Брадли. Сега те ще се съдят едни други, но ние няма да бъдем замесени, а те няма да унищожат Монаднок. Забрави всичко това и си тръгвай. Трябва да работя.
Събори с лакът вестника от масата и се наведе над скиците.
След разкритията за финансирането на Монаднок избухна скандал. Започна съдебен процес, няколко души бяха осъдени на затвор и Монаднок беше поверен на нов управителен съвет, назначен от акционерите. Роурк не беше замесен. Имаше много работа и не четеше какво пишат вестниците за процеса. Г-н Брадли се извини на съдружниците си и призна, че за нищо на света не е допускал възможността ваканционното селище, построено по толкова необичаен проект, да носи печалба. „Направих каквото можах — избрах най-големия глупак, когото намерих.“
И тогава Остин Хелър написа статия за Хауърд Роурк и долината Монаднок. Описа всички сгради, проектирани от Роурк и разказа със слова онова, което Роурк бе изразил с тях. Но това не бяха обичайните спокойни слова на Остин Хелър — те бяха вик на ярост, възхищение и гняв. „Тежко ни, ако великолепието стига до нас чрез измама!“
Статията предизвика ожесточен спор сред хората на изкуството.
— Хауърд — каза Малъри няколко месеца по-късно, — ти си прочут.
— Да — каза Роурк, — изглежда е така.
— Три четвърти от тези хора нямат представа за какво става дума, но са чули как останалата една четвърт се карат, щом се спомене твоето име. Затова сега са убедени, че трябва да го произнасят с уважение. Сред едната четвърт, които спорят, четири десети те мразят, три десети смятат, че трябва да изразят мнение във всеки спор, две десети играят на сигурно и приветстват всяко „откритие“ и само една десета знаят за какво става дума. Но всички те внезапно са открили, че съществува човек на име Хауърд Роурк и той е архитект. Бюлетинът на АГА те нарича голям, но непокорен талант, в Музея на бъдещето са изложени снимки на „Монаднок“, „Енрайт Хауз“, „Корд Билдинг“ и „Аквитания“, под красиво стъкло, точно до стаята, където са експонатите на Гордън Л. Прескът. И все пак… аз съм доволен.
Една вечер Кент Лансинг каза:
— Хелър свърши голяма работа. Помниш ли, Хауърд, какво ти казах веднъж за психологията на витата баница? Не пренебрегвай посредника. Той е необходим. Някой трябва да им каже. За голяма кариера са нужни двама души: човекът с големия талант и човекът — но той се среща по-рядко, — който е достатъчно надарен, за да прозре таланта и да разкаже за него.
Елсуърт Тухи написа: „Парадоксът в цялата тази излишна шумотевица е фактът, че г-н Кейлъб Брадли е жертва на голяма несправедливост. Етиката му търпи критики, но естетиката му е безупречна. Той показа, че е способен на по-здравомислеща преценка по въпросите на архитектурата от г-н Остин Хелър, старомодния консерватор, който внезапно се оказа критик. Г-н Кейлъб Брадли стана жертва на лошия вкус на своите курортисти. Мнението на тази рубрика е, че неговата присъда трябва да бъде намалена като признание за художествената му прозорливост. «Монаднок» е измама — но не само финансова.“
Състоятелните мъже, които най-често възлагаха поръчки на архитектите, не се впечатлиха особено от славата на Роурк. Онези, които по-рано казваха: „Роурк ли? Не съм чувал за него“, сега казваха: „Роурк ли? Доста е екстравагантен.“