Но имаше и хора, които се впечатлиха от простия факт, че Роурк е построил курорт, донесъл печалба на собствениците, макар те да не са искали да спечелят. Това беше по-убедително от абстрактните художествени спорове. Налице бяха и едната десета, които знаеха за какво става дума. В годината след „Монаднок“ Роурк построи две частни жилища в Кънектикът, киносалон в Чикаго, хотел във Филаделфия.
През пролетта на 1936 г. един град на Запад се готвеше да стане следващата година домакин на световно изложение, известно като „Походът на вековете“. Комитетът от изтъкнати общественици, отговарящи за организацията, съставиха съвет от най-добрите архитекти в страната, които да направят проекта за изложението. Обществениците искаха да се представят за прогресивни. Хауърд Роурк беше един от осемте архитекти, избрани в съвета.
Щом получи поканата, Роурк се яви пред комитета и обясни, че ще се радва да направи проекта, но сам.
— Не говорите сериозно, г-н Роурк — заяви председателят. — В края на краищата, за такова огромно начинание искаме да съберем най-добрите архитекти. Искам да кажа, че по-добре две глави, отколкото една, нали знаете, а осем глави… Сам можете да се уверите — това са най-талантливите в страната, най-изявените имена. Необходими са приятелски консултации, сътрудничество и съдействие, нали знаете как се постигат големите неща.
— Знам.
— Тогава разбирате…
— Ако искате да направя проекта, ще трябва да го възложите само на мен. Не работя в съвети.
— Да не би да се откажете от такъв шанс, исторически момент, възможност за световна слава, на практика възможност за безсмъртие…
— Не работя в колективи. Не се съветвам, не сътруднича, не съдействам.
Архитектурните среди реагираха с гневни коментари на отказа на Роурк. Казваха: „Суетен глупак!“ Възмущението беше твърде остро и невъздържано и излизаше извън рамките на професионалната клюка. Всеки се смяташе за лично засегнат, всеки смяташе, че е достатъчно квалифициран, за да променя, съветва и подобрява работата на който и да било друг.
„Случаят е съвършена илюстрация на антисоциалната егоцентричност на г-н Хауърд Роурк, на арогантния и необуздан индивидуализъм, който той винаги е олицетворявал“ — писа Елсуърт Тухи.
Сред осмината архитекти, избрани да проектират „Похода на вековете“, бяха Питър Кийтинг, Гордън Л. Прескът, Ралстън Холкъм.
— Няма да работя с Хауърд Роурк — каза Питър Кийтинг, като видя списъка на членовете на съвета, — ще трябва да избирате — или аз, или той.
Уведомиха го, че г-н Роурк е отклонил предложението. Кийтинг пое ръководството на съвета. Репортажите в печата за строежа на изложението разказваха за „Питър Кийтинг и сътрудниците му“.
През последните години Питър Кийтинг стана остър и невъздържан. Издаваше нареждания и губеше търпение при най-малката трудност. Щом загубеше търпение, крещеше на хората. Използваше обидни думи, заредени с разяждаща, прикрита, почти женска злоба. Лицето му отичаше.
През есента на 1936 Роурк премести офиса си на последния етаж на „Корд Билдинг“. Когато проектираше тази сграда, реши, че един ден офисът му ще бъде там. За малко остана пред надписа: „Хауърд Роурк, архитект“ на новата врата, после влезе в офиса. Кабинетът му в дъното на дългия коридор имаше три стъклени стени високо над града. Застана насред стаята. През огромните стъкла виждаше магазина „Фарго“, „Енрайт Хауз“, хотел „Аквитания“. Отиде до южните прозорци и остана дълго. Накрая на Манхатън, в далечината, се виждаше „Дана Билдинг“ на Хенри Камерън.
Една ноемврийска вечер, на връщане от строеж на къща в Лонг Айлънд, Роурк влезе в офиса, тръсна прогизналия си шлифер и видя странен възторг в очите на секретарката си, която го чакаше нетърпеливо.
— Г-н Роурк, сигурно става дума за много голяма поръчка — каза тя. — Уговорих ви среща за утре, в три следобед. В неговия офис.
— В чий офис?
— Обади се преди половин час. Г-н Гейл Уайнънд.
II
Над входната врата висеше табела, възпроизвеждаща главата на вестника:
Ню Йорк Банър
Малката табела беше знак за известност и власт, които не се нуждаят от изтъкване. Тя беше като тънка, подигравателна усмивка, оправдаваща голата грозота на сградата. Сградата напомняше на фабрика, лишена от всякаква украса, ако се изключи табелата.