— Какво имате предвид?
— Безсмислено е да прахосваш онова, което си, в името на идеал, който никога не ще постигнеш, който никога не ще ти позволят да постигнеш. Безсмислено е да превърнеш прекрасното нещо, с което си надарен, в уред, с който да изтезаваш самия себе си. Продай го, Роурк. Продай го сега. Няма да е същото, но ще запазиш достатъчно за себе си. Ще ти плащат, и то много, ако използваш дарбата си по техния начин. Съгласи се, Роурк. Направи компромис. Направи компромис сега, защото неизбежно ще ти се наложи да го направиш по-късно, с тази разлика, че тогава ще си преживял неща, които не би искал да преживееш. Ти не знаеш за какво става дума. Но аз знам. Спести си го. Иди си от мен. Отиди при някой друг.
— Вие така ли постъпихте?
— Самонадеяно копеле! За толкова добър ли се смяташ? Мигар ти казах да се сравняваш с… — Той млъкна, защото видя, че Роурк се усмихва.
Изгледа Роурк и внезапно му отвърна с усмивка. Роурк не бе виждал нищо по-болезнено от тази усмивка.
— Не — каза тихо Камерън, — така няма да стане, нали? Няма да стане… Е, добре, прав си. Ти знаеш точно колко си добър. Но аз искам да ти поговоря. Не знам как точно да ти го кажа. Изгубил съм навика да говоря с хора като теб. Изгубил ли? Може би никога не съм го имал. Може би сега ме е страх. Ще се опиташ ли да разбереш?
— Разбирам. Но мисля, че си губите времето.
— Не бъди груб. Аз не мога да бъда груб с теб. Искам да ме изслушаш. Ще ме изслушаш ли, без да ме прекъсваш?
— Да. Съжалявам. Не исках да съм груб.
— Виж, аз съм последният човек, при когото е трябвало да дойдеш. Ще извърша престъпление, ако те задържа. Трябвало е някой да те предупреди какъв съм. Аз не мога да ти помогна. Няма да те обезсърчавам. Няма да те науча на здрав разум. Вместо това ще те подтиквам да продължиш напред. Ще те тласкам по пътя, по който си поел. Ще те заставя да останеш такъв, какъвто си и ще те направя и по-лош… Не ти ли е ясно? След още един месец няма да ти позволя да напуснеш. Не съм сигурен дали и сега мога да го направя. Затова недей да спориш с мен, отиди си. Изчезвай, докато можеш.
— А дали мога? Не мислите ли, че е твърде късно и за двама ни? За мен беше твърде късно още преди дванадесет години.
— Опитай се, Роурк. Поне веднъж се опитай да бъдеш разумен. Пълно е с баровци, които ще те вземат, ако аз им кажа, нищо, че си бил изключен. Може да ми се подиграват в тостовете си на обедите, но когато им изнася, крадат от мен и знаят много добре, че веднага разпознавам добрите чертожници. Ще ти дам препоръчително писмо за Гай Франкън. На времето, много отдавна, той работеше за мен. Мисля, че го уволних, но това не е важно. Иди при него. В началото няма да ти хареса, но ще свикнеш. И след години ще си ми благодарен.
— Защо ми говорите всичко това? Иска ви се да ми кажете други неща. Вие не сте постъпили по този начин.
— Именно затова ти го казвам! Защото аз не постъпих така!… Слушай, Роурк, в теб има нещо, от което ме е страх. И то не е твоята работа; няма да ме е грижа, ако ти си ексхибиционист, който се стреми да е различен заради ефекта, за да се забавлява или да привлича внимание. Изтънчено изнудване е да противоречиш на тълпата, да я забавляваш и да продаваш билети за атракцията. Ако си такъв, няма да ме е грижа. Но ти не си такъв. Обичаш работата си. Бог да ти е на помощ, ти наистина я обичаш! А това е проклятие. То е клеймо на челото ти и всички го виждат. Обичаш работата си, а те го знаят и знаят, че си им в ръцете. Поглеждаш ли понякога хората по улицата? Не те ли е страх от тях? Мен ме е страх. Минават покрай теб, имат шапки и носят багаж. Но това не е най-важното. Важното е, че дълбоко в себе си таят омраза към всеки, който обича работата си. Това е единственото, от което ги е страх. Не знам защо. Ти се разкриваш, Роурк, пред всеки един от тях.
— Но аз не забелязвам хората по улиците.
— А забелязваш ли какво направиха с мен?
— Забелязвам само, че не се страхувате от тях. Защо искате мен да ме е страх?
— Точно затова го искам! — Той се наведе, опрян с юмруци на бюрото. — Роурк, искаш да го чуеш от мен, нали? Нямаш милост, нали? Е, добре, ще го кажа: искаш да свършиш по този начин ли? Искаш ли да станеш като мен?
Роурк се изправи, застана до ръба на светлината, падаща върху бюрото, и отвърна:
— Ако в края на живота съм такъв, какъвто сте вие днес, тук, в този офис, за мен ще е чест, която ще смятам, че не съм заслужил.