Фоайето беше като отвор на пещ — асансьорите поемаха поток от човешко гориво и го бълваха обратно. Хората не бързаха — движеха с премерена скорост под натиска на задачите си. Във фоайето никой не се размотаваше. Вратите на асансьорите щракваха като клапани, пулсиращи ритмично. На стената имаше табло с проблясващи червени и зелени светлини, които проследяваха движението на асансьорите във високата сграда.
Сякаш всичко в тази сграда се ръководеше с контролни табла, командвани от човек, който познава всяко движение. Сградата сякаш беше заредена с насочена енергия, действаща плавно и беззвучно, като внушителен механизъм, който нищо не може да унищожи. Никой не обърна внимание на червенокосия мъж, който спря за момент във фоайето.
Хауърд Роурк вдигна поглед към облицования таван. Никога не бе мразил никого. Някъде в тази сграда се намираше нейният собственик — мъжът, който го бе накарал да изпита чувство, най-близко до омразата.
Гейл Уайнънд хвърли поглед към малкия часовник на бюрото си. След минути имаше уговорена среща с архитект. Разговорът няма да е труден, каза си той. Водил бе много такива разговори в живота си. Трябваше само да говори, знаеше какво ще каже, а от архитекта не се изискваше нищо, освен няколко думи, изразяващи разбиране.
Погледът му се премести от часовника към коректурите на бюрото. Прочете редакционната статия от Алва Скарет за изхранването на катеричките в „Сентръл Парк“ и рубриката на Елсуърт Тухи, посветена на големите достойнства на изложбата от картини, нарисувани от работещите в общинската служба за здравеопазване. На бюрото му звънна звуков сигнал и гласът на секретарката каза:
— Г-н Хауърд Роурк е тук, г-н Уайнънд.
— Добре — каза Уайнънд и изключи устройството. Оттегляйки ръката си, забеляза редицата бутони на ръба на бюрото. До всяко от тези ярки малки копчета с цветен код стигаше жица, тръгваща от някоя точка на сградата. Всяка жица контролираше човек, който на свой ред контролираше голям брой хора в йерархията надолу. Всяка група от хора даваше своя принос за окончателната форма на думите върху хартията, които влизаха в милиони домове, в милиони човешки мозъци — и всичко това бе управлявано с малките цветни пластмасови бутони под пръстите му. Той обаче нямаше време да се отдаде на удоволствието от тази мисъл. Вратата на кабинета му се отвори и той дръпна ръка от бутоните.
Уайнънд се запита дали не закъсня с един миг, дали се изправи веднага, както изисква учтивостта, или остана седнал, гледайки влезлия мъж; а може би бе станал веднага и само му се стори, че е изминало време, преди да се изправи. Роурк се запита дали е спрял, влизайки в кабинета, дали вместо да тръгне напред, се е загледал в мъжа зад бюрото. Може би не бе забавил ход, а само му се стори, че е спрял. Но в един момент и двамата забравиха реалността — Уайнънд забрави защо е поканил този мъж, а Роурк забрави, че мъжът срещу него е съпругът на Доминик. В този момент престанаха да съществуват вратата, бюрото и килимът. В този момент всеки един от двамата мъже усети другия и в средата на стаята се срещнаха мислите им: „Това е Гейл Уайнънд“ — „Това е Хауърд Роурк“.
Тогава Уайнънд стана и посочи с ръка стола до бюрото. Роурк се приближи и седна. Никой от двамата не забеляза, че не са се поздравили.
Уайнънд се усмихна и каза нещо, което нямаше никакво намерение да изрече:
— Едва ли ще искате да работите за мен.
— Искам да работя за вас — каза Роурк, който бе дошъл готов да откаже.
— Виждали ли сте какви сгради съм построил?
— Да.
Уайнънд се усмихна.
— Става дума за нещо различно. Не е предназначено за моите читатели, а за мен.
— Не сте ли строили нещо за себе си?
— Не… ако изключим клетката, която притежавам на един покрив и тази стара печатница тук. Можете ли да ми кажете защо не съм построил собствена сграда, след като имам възможност да издигна цял град, ако пожелая? Аз не знам. Вие би трябвало да знаете. — Забрави, че никога не допуска хората, на които плаща, да изказват предположения за неговата личност.
— Защото сте бил нещастен — каза Роурк.
Каза го съвсем просто, без дързост — не можеше да се държи по друг начин, освен да бъде напълно честен. Бяха не в началото, а в средата на разговора, сякаш продължаваха нещо, започнато много отдавна. Уайнънд каза: