— Какво е то?
— Мисля, че разбирате.
— Искам да чуя вашето обяснение.
— Мисля, че някои сгради са евтино показни и имат само фасада, други са страхливи и търсят оправдание с всяка своя тухла, а трети са завинаги негодни, нескопосни, злонамерени и фалшиви. Вашите сгради излъчват преди всичко чувство за радост. Но тази радост не е тиха. Тя е трудна, взискателна радост. Радост, която създава на човек усещането, че е постижение да я преживее. Като гледа сградата, човек си казва: ставам по-добър, след като мога да изпитам такова чувство.
Роурк изрече бавно, без да отговаря на Уайнънд:
— Сигурно е било неизбежно.
— Кое?
— Да го прозрете.
— Защо говорите така, сякаш… съжалявате, че съм го прозрял?
— Не съжалявам.
— Слушайте, не ми се сърдете… заради нещата, които съм построил.
— Не се сърдя.
— „Стоунридж“, хотелите „Нойс Белмонт“, вестниците на Уайнънд — след всички тях стигнах до решението, че искам къща, построена от вас. Заслужава си лукса, нали? Нима има значение как съм го постигнал? Те бяха средството. Вие сте целта.
— Не сте длъжен да се оправдавате пред мен.
— Не се оправ… Всъщност да, точно това правя.
— Не го правете. Не се бях замислил какви сгради сте строили.
— За какво се замислихте?
— Че съм безсилен срещу човек, прозрял в моите сгради онова, което сте прозрели вие.
— Да не би да ви е нужна помощ срещу мен?
— Не. Но за мен е правило да не съм безсилен.
— А за мен е правило да не се оправдавам. Значи… всичко е наред, нали?
— Да.
— Трябва да ви разкажа повече за къщата, която искам. Допускам, че архитектът е като изповедник — той трябва да знае всичко за хората, които ще живеят в неговата къща, защото им дава нещо много по-лично от дрехите и храната. Моля ви, приемете го така и ми простете, ако забелязвате, че ми е трудно да говоря — никога не съм се изповядвал. Искам тази къща, защото съм безнадеждно влюбен в жена си… Какво има? Неуместно ли е да ви го казвам?
— Не. Давайте нататък.
— За мен е непоносимо жена ми да е сред други хора. Това не е ревност, а е нещо по-силно и много по-лошо. Не понасям да я виждам как върви по улиците. Не мога да я деля с никого и с нищо, нито дори с магазините, театрите, такситата или тротоарите. Трябва да я отведа някъде. Трябва да я изолирам изцяло, така че нищо да не се докосва до нея, по какъвто и да е начин. Къщата трябва да е крепост. Моят архитект трябва да ми е страж.
Роурк го гледаше право в очите. Наложи си да го гледа очи в очи, за да може да го изслуша. Уайнънд усети усилие в погледа му, но го разпозна не като усилие, а само като сила. Усети подкрепа в този поглед и осъзна, че може да се изповяда докрай.
— Къщата трябва да е затвор. Не, не съвсем. Съкровищница — трезор, съхраняващ неща, които са толкова ценни, че не бива никой да ги гледа. Но и още нещо. Къщата трябва да е отделна вселена, да е толкова красива, че никога да не ни липсва онази, която сме напуснали. Да е затвор само със силата на съвършенството си. Да няма решетки, нито крепостни стени, а талантът ви да се издигне като стена между нас и останалия свят. Това искам от вас. И още нещо. Проектирали ли сте храм?
За миг Роурк почувства, че няма сили да отговори, но разбра, че въпросът е искрен. Уайнънд не усети нищо.
— Да — каза Роурк.
— Тогава си представете, че ви поръчвам храм. Храм на Доминик Уайнънд… Искам да се срещнете с нея, преди да започнете проекта.
— Виждал съм госпожа Уайнънд преди години.
— Така ли? Значи ви е ясно.
— Ясно ми е.
Уайнънд видя ръката Роурк на ръба на бюрото, с притиснати към стъклото дълги пръсти, до коректурите на „Банър“. Сред сгънатите безредно коректури се виждаше заглавието „Един тих глас“ на вътрешната страница. Загледа ръката на Роурк. Мина му през ум, че би искал да има бронзово преспапие, отлято по нея, защото би стояло красиво на бюрото му.
— Вече знаете какво искам. Действайте. Започвайте веднага. Зарежете всичко останало, с което сте се захванали. Ще ви платя колкото пожелаете. Искам къщата да е готова за лятото… О, простете. Твърде много съм общувал с калпави архитекти. Не попитах съгласен ли сте да я проектирате.
Ръката на Роурк трепна и той я отмести от бюрото.