— Не, но мисълта ми е, какво със сигурност знаем за него? Знаем, че е вманиачен, чудак, глупак, добре, но нещо друго? Че е един от глупците, на които не можеш да повлияеш с любов, пари или с шестнадесетинчово оръдие. Той е по-тежък случай от Дуайт Карсън и от всичките галеници на Гейл, взети заедно. Е? Схващаш ли? Какво ще направи Гейл, когато се изправи срещу такъв човек?
— Едно от няколко възможни неща.
— Ще направи едно нещо, ако добре познавам Гейл, а аз го познавам. Затова съм обнадежден. Той отдавна има нужда от такова нещо. Голяма глътка от някогашното му лекарство. Предпазен клапан. Готви се да пречупи гръбнака на този човек — и това ще е добре за Гейл. Най-доброто на света. Ще стане пак какъвто си беше… Това е моята мисъл, Елсуърт. — Изчака, не видя одобрителен ентусиазъм на лицето на Тухи, и завърши колебливо: — Е, може и да греша… Не знам… Може би няма нищо такова… Просто помислих, че е психология…
— Точно така, Алва.
— Значи смяташ, че така ще стане?
— Може би. А може нещата да се развият много по-зле, отколкото си мислиш. Но това вече няма значение за нас. Защото, Алва, що се отнася до „Банър“, ако се стигне до сблъсък между нас и шефа, вече няма защо да се страхуваме от господин Гейл Уайнънд.
Момчето от архива донесе дебел плик с изрезки. Уайнънд вдигна глава, погледна плика и каза:
— Толкова много неща ли има? Не знаех, че е толкова прочут.
— Това е делото Стодард, господин Уайнънд.
Момчето спря. Не се бе случило нищо нередно… освен бръчките по челото на Уайнънд, но то не познаваше Уайнънд достатъчно добре, за да знае какво означават те. Зачуди се защо го обзе усещането, че изпитва страх. След миг Уайнънд каза:
— Добре. Благодаря ти.
Момчето остави плика върху стъклената повърхност на бюрото и излезе.
Уайнънд гледаше препълнения жълт плик. Отражението му в стъклото приличаше на купчина, разяла повърхността и пуснала корени в бюрото. Огледа стените на кабинета и се зачуди дали в тях има сила, която би могла да му спести отварянето на плика.
Изправи се на стола, опря свитите си в лактите ръце в права линия по ръба на бюрото, с опънати, срещнати пръсти, погледна надолу край ноздрите си към повърхността на бюрото и остана за миг мрачен, горд, спокоен, като мумия на фараон. После протегна ръка, придърпа плика, отвори го и започна да чете.
„Кощунство“ от Елсуърт Тухи, „Църквите на нашето детство“ от Алва Скарет, редакционни статии, проповеди, речи, декларации, писма до редакцията — „Банър“, задействан с пълна пара, снимки, карикатури, интервюта, протестни резолюции, писма до редакцията.
Изчете всяка дума, методично, с ръце на ръба на бюрото, със срещнати пръсти, без да вдига изрезките, без да ги докосва. Прочиташе най-горната изрезка от купчината, протягаше ръка, за да я обърне и започваше да чете следващата. Движеше ръката си като съвършено ритмичен механизъм, пръстите му се повдигаха точно, когато очите му поемаха последната дума и не позволяваха на изрезката да остане пред погледа му нито секунда повече от необходимото. Дълго разглежда снимките на Храма на Стодард. Още по-дълго разглежда една от снимките на Роурк — снимката на възторжения Роурк и текста към нея: „Щастлив ли сте, господин Супермен?“ Скъса я от страницата с репортажа и я пусна в чекмеджето на бюрото. После продължи да чете.
Съдебният процес, свидетелските показания на Елсуърт М. Тухи, Питър Кийтинг, Ралстън Холкъм, Гордън Л. Прескът. Нямаше никакви цитати от свидетелските показания на Доминик Франкън, само кратка дописка. „Защитата завърши.“ Няколко забележки в „Един тих глас“, после мълчание. Следващата изрезка беше три години по-късно — долината Монаднок.
Остана да чете до късно. Секретарките му си бяха тръгнали. Усети празните стаи и коридори наоколо. Чуваше шума на печатарските машини, глуха, тътнеща вибрация, разтърсваща всяка стая. Обичаше този шум — туптящото сърце на сградата. Заслуша се. Печатаха утрешния „Банър“. Остана дълго време неподвижен.
III
Роурк и Уайнънд стояха на върха на един хълм и гледаха към земята, падаща надолу в дълга плавна дъга. На върха на хълма стърчаха голи дървета и се спускаха към брега на езерото. Клоните очертаваха геометрични композиции, изсечени във въздуха. Ясният, крехък синьо-зелен цвят на небето сякаш изстудяваше въздуха. Студът размиваше багрите на земята, изтъквайки, че не са цветове, а само елементи, от които ще възникне цветът. Безжизненото кафяво не беше същинско кафяво, а бъдещо зелено, унилото мораво бе предвестник на огненото, сивото — прелюдия към златно. Земята беше като разказ на внушителна история, като стоманена рамка на сграда, която ще бъде запълнена и завършена и ще обхване цялото великолепие на бъдещето с голата си изчистеност.