— Къде според вас трябва да се построи къщата? — попита Уайнънд.
— Тук — посочи Роурк.
— Надявах се, че ще изберете точно това място.
Уайнънд сам шофира колата си от града. Двамата вървяха два часа по пътеките на новото му имение, по пустите алеи, през гората и покрай езерото, до хълма. Уайнънд чакаше, Роурк разглеждаше пейзажа, ширнал се под краката му. На Уайнънд му се стори, че мъжът до него събира от всички точки на пейзажа юзди и ги издърпва в ръката си.
Роурк се обърна и Уайнънд попита:
— Вече мога ли да ви говоря?
— Разбира се — усмихна се Роурк, развеселен от неочаквано проявената почтителност.
Гласът на Уайнънд прозвуча чист и крехък, като цвета на небето над тях, със същото леденозелено излъчване:
— Защо приехте поръчката?
— Защото съм архитект, който работи за пари.
— Знаете какво имам предвид.
— Не съм сигурен.
— Не ме ли мразите от дъното на душата си?
— Не. Защо да ви мразя?
— Искате първи да го кажа ли?
— Какво?
— Храма на Стодард.
Роурк се усмихна.
— Значи все пак след вчерашната ни среща сте ме проучили.
— Прочетох нашите изрезки. — Изчака, но Роурк мълчеше. — Прочетох ги всичките. — Гласът му прозвуча дрезгаво, и предизвикателен, и умоляващ. — Прочетох всичко, което сме писали за вас. — Спокойното лице на Роурк го вбеси. Продължи, изговаряйки бавно и натъртвайки всяка дума: — Нарекли сме ви некадърник, начинаещ, шарлатанин, мошеник, егоцентрик…
— Престанете да се изтезавате.
Уайнънд затвори очи, сякаш Роурк го беше ударил. След миг каза:
— Господин Роурк, не ме познавате много добре. Трябва да знаете следното: аз не се извинявам. Никога не се извинявам за действията си.
— Какво ви кара да мислите за извинение? Не съм го искал.
— Заставам зад всяка една от тези квалификации. Заставам зад всяка дума, отпечатана в „Банър“.
— Не съм искал да се отказвате от тях.
— Знам какво мислите. Вече ви е ясно, че вчера не съм знаел за Храма на Стодард. Бях забравил името на архитекта. Вие стигнахте до заключението, че не аз съм водил кампанията срещу вас. Прав сте, не бях аз, по онова време не бях тук. Но не сте наясно, че кампанията беше в типичния, в присъщия дух на „Банър“. Беше в пълно съответствие с функцията на „Банър“. Единствен аз нося отговорност за тези неща. Алва Скарет прави само онова, на което съм го учил. Ако бях в града, и аз щях да постъпя по същия начин.
— Това е ваше право.
— Не вярвате ли, че щях да го направя?
— Не.
— Не искам нито да ме ласкаете, нито да ме съжалявате.
— Не мога да направя това, което искате от мен.
— Какво искам според вас?
— Да ви зашлевя в лицето.
— Защо не го направите?
— Не мога да се правя на разгневен — каза Роурк. — Нито изпитвам съжаление. Онова, което изпитвам, е по-жестоко от всичко, което бих могъл да сторя. Само че нямам желание да проявявам жестокост. Ако ви ударя, ще ми простите за Храма на Стодард.
— Вие ли сте този, който трябва да иска прошка?
— Не. Но не бихте имали нищо против да поискам. Знаете, че се предполага някакъв вид прошка, но не сте наясно кой трябва да прости, нито на кого. Иска ви се аз да ви простя — или да поискам отплата, което е същото — и смятате, че въпросът ще приключи. Но аз нямам нищо общо с това. Аз не съм сред действащите лица. Без значение е какво правя или чувствам в момента. Вие не мислите за мен. Аз не мога да ви помогна. Не съм човекът, от когото ви е страх сега.
— А кой е той?
— Страх ви е от самия себе си.
— Кой ви дава право да ми говорите така?
— Самият вие.
— Добре, продължавайте.
— Искате да чуете докрай ли?
— Продължавайте.
— Според мен вие страдате от мисълта, че сте ме накарали да страдам. Иска ви се да не го бяхте сторили. Но има и нещо, от което се страхувате още повече. Мисълта, че аз изобщо не съм страдал.
— Давайте нататък.