— Виждате, че сега не съм нито внимателен, нито великодушен, а просто равнодушен. Това ви плаши, защото сте наясно, че случаи като Храма на Стодард задължително изискват отплата, но виждате, че аз не плащам за него. Изумен сте, че приех поръчката ви. Сигурно мислите, че за да се съглася, ми е била необходима смелост, нали? На вас ви бе нужна много повече смелост, за да ме наемете. Това е моето мнение по въпроса за Храма на Стодард. Приключил съм с него. Но не и вие.
Уайнънд разтвори пръсти и обърна длани навън. Раменете му леко увиснаха и се отпуснаха. Каза без усилие:
— Така е. Вярно е. Всичко това е вярно.
След това се изправи, но някак примирено, сякаш съзнателно стана физически уязвим.
— Сигурно сте наясно, че ме сломихте по свой начин — каза той.
— Да. И вие приехте поражението. Така че постигнахте каквото искахте. Можем ли да кажем, че сме квит и да забравим Храма на Стодард?
— Или вие сте много мъдър, или аз съм много прозрачен. И в единия, и в другия случай постижението е ваше. Никой досега не е успявал да ме подтикне към прозрачност.
— Да ви кажа ли още какво искате?
— Според вас какво искам сега?
— Лично признание от мен. Мой ред е да отстъпя, нали?
— Вие сте страховито честен, така ли?
— А защо не? Няма как да ви призная, че сте ме накарали да страдам. Но вместо това мога да ви призная, че ми доставихте удоволствие. Съгласен ли сте? Добре. Радвам се, че ме харесвате. Давате си сметка, че за мен това е изключение, също както за вас е изключение да приемете поражението. Обикновено не ме интересува дали ме харесват или не. Но този път ме интересува. Радвам се.
Уайнънд се разсмя.
— Вие сте прям и самонадеян като император. Когато проявявате почтителност, сам се величаете. Какво по дяволите ви кара да смятате, че ви харесвам?
— Сега нямате желание да чуете моето обяснение. Вече ме упрекнахте, че ви подтиквам да сте прозрачен.
Уайнънд седна на един дънер, отправяйки към Роурк мълчалива настоятелна покана. Роурк седна до него. Макар че изражението му беше сериозно, на лицето му имаше следа от усмивка, от весела наблюдателност, сякаш всяка чута дума не беше признание, а потвърждение.
— Издигнали сте се от нулата, нали? — попита Уайнънд. — Произхождате от бедно семейство.
— Да. Как разбрахте?
— За вас е проява на арогантност, ако някой ви подари нещо — било то комплимент, идея или богатство. Аз също започнах от нищо. Какъв беше баща ви?
— Металург.
— Моят беше докер. Като дете работехте ли всякаква работа?
— Работех какво ли не. Главно в строителството.
— При мен беше по-зле. Работех всичко. Коя работа ви харесваше най-много?
— Да хващам нитове на стоманените скелета.
— На мен ми харесваше, когато бях ваксаджия на ферибот по река Хъдзън. Нормално би било да ненавиждам тази работа, но тя ми харесваше. Не помня хората. Помня града. Градът… той беше винаги там, на брега, в далечината, в очакване, а аз сякаш бях вързан за него с ластик. Ластикът се разтягаше и ме пускаше надалеч, до другия бряг, но винаги се свиваше обратно и аз се връщах. Имах чувството, че никога не ще избягам от този град… и той никога не ще избяга от мен.
Изслушвайки тези думи, Роурк разбра, че Уайнънд рядко говори за детството си. В думите му имаше радост и неувереност, те не бяха изтъркани от употреба, бяха като монети, които не са преминали през много ръце.
— Случвало ли ви се е да нямате покрив над главата си и да гладувате? — попита Уайнънд.
— Неведнъж.
— Това пречеше ли ви?
— Не.
— И на мен не ми пречеше. Ядосвах се от други неща. Случвало ли се е като дете да ви идва да закрещите, виждайки наоколо само некадърност, знаейки, че могат да бъдат направени толкова много неща, и то да бъдат направени много добре, но вие нямате власт да ги направите? Че не можете да гръмнете празните кратуни около вас? Че трябва да изпълнявате заповеди, и то от хора, които с нищо не са по-добри от вас? Случвало ли ви се е?
— Да.
— Потискахте ли гнева в себе си, трупахте ли го, решавахте ли, че ако трябва ще се оставите да ви разкъсат на парчета, но ще доживеете деня, когато ще господствате над тези хора, над всички хора и над всичко около вас?
— Не.
— Не сте ли? Да не би да сте забравили?
— Не. Мразя некомпетентността. Вероятно тя е единственото нещо, което истински мразя. Но тя не ме е подтиквала към желание да властвам над хората. Нито да ги поучавам. Подтиква ме да си върша работата по своя начин и ако трябва, нека ме разкъсат на парчета.