— Разкъсаха ли ви?
— Не. Не успяха.
— Не изпитвате ли неприязън, когато се връщате назад към миналото си? Към някаква случка от него?
— Не.
— А аз да. Една нощ ме пребиха. Допълзях до една врата. Помня паветата точно под ноздрите си, сякаш са пред очите ми — камъкът беше с жилки и бели петна. Паважът трябваше на всяка цена да се движи — не усещах дали съм в състояние да се движа, показваше ми го паважът и трябваше да се уверя, че жилките и петната се променят, трябваше да стигна до следващата фигура или пукнатина шест инча по-нататък. Ставаше бавно и усещах, че под корема ми има кръв…
В гласа му нямаше самосъжаление. Говореше просто, безлично, леко учудено.
Роурк каза:
— Бих искал да ви помогна.
Уайнънд се усмихна бавно, нерадостно.
— Струва ми се, че е възможно. Дори ми се струва, че ще е добре. Преди два дни бих убил всеки, който реши, че имам нужда от помощ… Наясно сте, разбира се, че не мразя миналото си заради онази нощ. Не тя е причината да се страхувам да погледна назад. Тя е най-малко неприятната случка. Има други неща, които направо не са за говорене.
— Знам. Знам, че има други неща.
— Кои например? Назовете ги.
— Храмът на Стодард.
— Да не би да искате да ми помогнете заради него?
— Да.
— Дявол да ви вземе. Не разбирате ли…
— Не разбирате ли, че вече го правя?
— Как?
— Като приех да проектирам къщата ви.
Бръчки прорязаха челото на Уайнънд. Очите му побеляха, синият цвят сякаш се оттегли от ириса и очите му се превърнаха в светещи бели елипси. Той каза:
— За което получавате тлъст хонорар.
Роурк се усмихна, забавяйки за миг усмивката си. Тази усмивка беше знак, че неочакваната обида е признание за поражение, по-красноречиво от всякакви изповеди. Забавянето й беше знак, че точно в този момент Роурк няма да му помогне.
— Разбира се — каза спокойно Роурк.
Уайнънд стана.
— Да тръгваме. Губим време. Имам да върша важни неща в офиса.
На връщане към града не размениха нито дума. Уайнънд шофираше с деветдесет мили в час. Скоростта издигна от двете страни на пътя плътни стени от устремно движение, все едно че полетяха в дълъг, затворен, безшумен коридор.
Спря пред входа на „Корд Билдинг“ и изчака Роурк да излезе от колата. Каза му:
— Можете да ходите в имота ми когато пожелаете, г-н Роурк. Няма да идвам с вас. От офиса ми ще получите цялата информация, която ви е нужна. Моля ви, обаждайте ми се само, ако се налага. Ще бъда много зает. Уведомете ме, когато приготвите първите скици.
Щом приготви скиците, Роурк се обади в офиса на Уайнънд. Не бяха разговаряли цял месец.
— Моля, изчакайте, г-н Роурк — каза секретарката на Уайнънд. Той зачака. Секретарката го уведоми, че г-н Уайнънд би желал следобед скиците да бъдат донесени в кабинета му и определи часа. Уайнънд не пожела да говори.
Роурк влезе в кабинета и Уайнънд каза:
— Как сте, г-н Роурк? — Приятният му глас прозвуча официално. Лицето му беше безизразно и учтиво.
Роурк му подаде плановете на къщата и голяма скица, нарисувана в перспектива. Уайнънд погледна всеки лист. Дълго разглежда скицата. След това вдигна очи.
— Силно съм впечатлен, г-н Роурк. — Гласът му беше агресивно учтив. — Изключително съм впечатлен от вас от самото начало. Размислих и реших да ви предложа специална сделка.
В погледа, вперен в Роурк, имаше някаква мекота, почти нежност. Уайнънд сякаш показваше, че иска да се отнесе внимателно с Роурк, да го запази невредим за някаква особена цел.
Вдигна скицата и я задържа с два пръста, така че светлината да пада право върху нея. За миг белият лист проблесна, а черните следи от молива силно се откроиха.
— Искате ли къщата да бъде построена? — попита тихо Уайнънд. — Силно го желаете, нали?
— Да — каза Роурк.
Без да помръдва ръката си, Уайнънд разтвори пръсти и пусна картона, който падна с лице към бюрото.
— Ще бъде построена, г-н Роурк. Точно както сте я проектирали. Точно както е нарисувана на тази скица. При едно условие.
Роурк седеше облегнат, с ръце в джобовете, съсредоточен, изчакващ.