— Сядай! — изръмжа Камерън. — Не обичам демонстрации!
Роурк погледна краката си, после погледна бюрото, изненадан, че се е изправил. Каза:
— Съжалявам. Не си дадох сметка, че съм станал.
— Добре, седни. Чуй ме. Разбирам те. Много мило от твоя страна. Но ти не разбираш. Мислех, че няколко дни, прекарани тук, ще изтръгнат от теб преклонението пред героя. Виждам, че това не се случва. Ти си тук и си повтаряш колко е велик старият Камерън, благороден воин, мъченик на губеща кауза, а ти искаш да умрем заедно на барикадите и да се храним заедно в евтини закусвални до края на живота си. Знам, че изглежда чисто и красиво на твоята напреднала възраст от двадесет и две години. Но знаеш ли какво означава това? Тридесет години за губеща кауза, звучи красиво, нали? А знаеш ли колко дни има в тридесет години? Знаеш ли какво се случва през тези дни? Роурк! Знаеш ли какво се случва?
— Вие не искате да ми кажете.
— Не! Не искам да говоря за това! Но ще ти кажа. Искам да ме чуеш. Искам да знаеш какво те чака. Ще има дни, когато ще гледаш ръцете си и ще ти се иска да грабнеш нещо тежко и да си строшиш всяко кокалче, защото ръцете ти ще ти се присмиват заради това, което биха могли да направят, ако им дадеш шанс, но ти не можеш им дадеш такъв шанс и не можеш да понасяш собственото си тяло, защото някак е изневерило на тези ръце. Ще има дни, когато шофьорът на автобуса ще ти се сопне, когато се качиш и ще ти поиска само десет цента, но ти ще чуеш друго; ще чуеш, че си нищожество, че той ти се надсмива, че на челото ти е написано онова нещо, заради което те мразят. Ще има дни, когато ще стоиш в ъгъла на някоя зала и ще слушаш как някой на трибуната говори за сгради, за работата, която ти обичаш, а нещата, които той казва, ще те накарат да копнееш някой да стане и да го смаже между пръстите си; но след това ще чуеш как хората му ръкопляскат, а на теб ще ти се иска да крещиш, защото няма да знаеш те ли са истински или ти, дали си в стая, пълна с празни черепи или някой току-що е изпразнил собствената ти глава. Ще си замълчиш, защото звуците, които би издал, няма да бъдат разбрани в тази зала; но дори да поискаш да говориш, няма да успееш, защото няма да ти обърнат внимание, защото ти нямаш какво да им кажеш за сградите! Това ли искаш да стане?
Роурк седеше безмълвно, по лицето му падаха резки сенки — черна клиновидна черна разсичаше хлътналата му буза, дълъг черен триъгълник засенчваше брадата му. Не откъсваше очи от Камерън.
— Не ти ли стига? — попита Камерън. — Ще продължа. И така, един ден ще видиш на лист хартия пред себе си сграда, пред която ще ти се иска да паднеш на колене; няма да ти се вярва, че ти си я измислил, но ще си я измислил точно ти; и тогава ще ти се стори, че светът е прекрасен, че въздухът мирише на пролет и че обичаш себеподобните си, защото във вселената няма зло. Ще излезеш от къщи с този чертеж, за да построиш сградата, защото ще си абсолютно сигурен, че ще я построи първият, който я види. Но ти няма да стигнеш далеч от дома си. Още на вратата ще те спре човекът, който идва да изключи газта. Не си се хранил достатъчно, защото си пестил пари, за да завършиш плановете, но все пак си сготвял по нещичко, без да го плащаш… Така, това още е нищо, може да ти се види смешно. Но накрая ще влезеш в нечия кантора със своите планове и ще се проклинаш, че тялото ти заема толкова много от неговото пространство; ще се опиташ да се смалиш, за да изчезнеш от погледа му и той да не те вижда, а само да чува гласа ти, който го умолява и увещава; собственият ти глас ще ближе коленете му; ще се мразиш, но няма да ти пука, стига само той да ти позволи да издигнеш тази сграда, няма да те е грижа, ще бъдеш готов да си изтръгнеш вътрешностите и да му ги покажеш, защото ако види какво имаш в себе си, той ще трябва да ти позволи да я построиш. Той обаче ще ти каже, че много съжалява, но поръчката току-що е дадена на Гай Франкън. И тогава ще си идеш у дома, и знаеш ли какво ще направиш? Ще заплачеш. Ще плачеш като жена, като пияница, като животно. Това е твоето бъдеще, Хауърд Роурк. Е, искаш ли такова бъдеще?
— Да — каза Роурк.
Камерън сведе очи, поотпусна главата си, после я отпусна още повече; главата му продължи да се отпуска бавно, на дълги тласъци, после спря; седеше безмълвен, със свити рамене и сключени на скута ръце.
— Хауърд — прошепна Камерън, — не съм разказвал това на никого…
— Благодаря ви… — каза Роурк.
Мина доста време. Камерън вдигна глава.
— Сега си иди у дома — каза Камерън с отслабнал глас. — Напоследък работиш твърде до късно. Утре ти предстои тежък ден. — Той посочи чертежите на извънградската къща. — Много са добри, исках да видя как ще се справиш, но не са достатъчно добри за строеж. Ще трябва да ги преправиш. Утре ще ти покажа какво искам.