— Хауърд. Наистина го мислех. Преди да видя рисунката.
— Зная, че го мислеше. Но не допусках, че може да си толкова лековерен.
— Знаеше ли какъв ужасен риск поемаш?
— Нищо подобно. Имах съюзник, на когото се доверявам.
— Кой? Твоята почтеност?
— Твоята, Гейл.
Уайнънд седеше загледан надолу към бюрото. След малко каза:
— Грешиш.
— Едва ли.
Уайнънд вдигна глава. Изглеждаше изморен. Гласът му прозвуча равнодушно:
— Пак приложи метода си от делото Стодард, нали? „Защитата няма какво повече да каже“… Защо не съм бил в съдебната зала, за да чуя това изречение… Отпрати процеса обратно към мен, нали?
— Може и така да се каже.
— Но този път ти спечели. Сигурно знаеш, че това не ме радва.
— Знам, че не те радва.
— Не мисли, че е от истинските изкушения, когато изкушаваш някого, само за да подложиш жертвата си на изпитание и си доволен, че си победен, усмихваш се и казваш: най-после, ето такъв човек исках да срещна. Не си въобразявай, че е така. Не ми търси оправдание.
— Не те оправдавам. Знам какво искаше.
— На времето нямаше да се оставя да бъда победен така лесно. Това щеше да е само началото. Знам, че мога да продължа опитите. Но не искам. И то не защото ти вероятно ще устоиш до край. А защото аз няма да устоя. Не, не се радвам, нито съм ти благодарен… Но няма значение…
— Гейл, докога ще продължиш да лъжеш сам себе си?
— Не лъжа. Вярно е всичко, което ти казах току-що. Мислех, че си наясно.
— Всичко, което току-що ми каза, наистина е вярно. Нямах предвид това.
— Допускаш грешка. Грешиш, че още си тук.
— Искаш ли да ме изхвърлиш?
— Знаеш, че не мога.
Уайнънд премести поглед от Роурк към скицата на къщата, паднала с лице към бюрото. Поколеба се за миг, гледайки гърба на картона, после го обърна. Попита тихо:
— Да ти кажа ли сега какво мисля?
— Нали вече ми каза.
— Хауърд, ти говореше за къщата като проявление на моя живот. Смяташ ли, че животът ми заслужава такова проявление?
— Да.
— Такава ли е твоята честна преценка?
— Такава е честната ми преценка, Гейл. Най-искрената ми преценка. Тя е окончателна. Независимо какво ще се случи между нас в бъдеще.
Уайнънд остави скицата и дълго време разглежда плановете. Вдигна глава. Изглеждаше спокоен, както обикновено.
— Защо не идваше при мен?
— Ти се занимаваше с частни детективи.
Уайнънд се разсмя.
— Затова ли? Не можах да устоя на старите си лоши навици, бях любопитен. Вече знам за теб всичко, освен за жените в живота ти. Или си бил много дискретен, или не е имало много жени. Никъде не се намери информация по този въпрос.
— Не е имало много жени.
— Мисля, че ми липсваше. Намерих нещо като заместител — да събирам детайли от твоето минало. Защо всъщност не идваше тук?
— Ти ми каза да не идвам.
— Винаги ли толкова стриктно изпълняваш нареждания?
— Когато сметна, че е уместно.
— Добре, давам ти едно нареждане — надявам се, че ще го приемеш за уместно: ела да вечеряш с нас довечера. Ще занеса скицата у дома, за да я покажа на съпругата ми. Още не съм й казал нищо за къщата.
— Не си ли й казал?
— Искам тя да види скицата. И искам да се запознаеш с нея. Знам, че не е била добронамерена към теб в миналото — прочетох какво е писала за теб. Но това е било толкова отдавна. Надявам се, че вече няма значение.
— Не, няма значение.
— Значи ще дойдеш, нали?
— Ще дойда.
IV
Доминик стоеше до стъклената врата на стаята си. Уайнънд видя звездната светлина по заледените плоскости на покрива над градината. Светлинното отражение докосна профила й и се превърна в бледо сияние около клепачите и бузите й. Това е подходящото осветление за лицето й, помисли той. Тя се обърна бавно към него и светлината открои русата й коса. Тя се усмихна, както му се усмихваше всеки път, за да го поздрави, спокойно и с разбиране.
— Какво има, Гейл?
— Добър вечер, скъпа. Защо ме питаш какво има?
— Изглеждаш щастлив. Не е най-точната дума, но е най-близката.