— Така е.
— И дори веднъж си работила за него. Онази статуя, Доминик, е била за неговия храм.
— Да.
— Странно. Изгубила си работата си в „Банър“, защото си го защитила. Това не ми беше известно, когато го избрах. Не знаех за процеса. Забравил бях името му. Доминик, в известен смисъл именно той е човекът, който те дари на мен. Чрез онази статуя от неговия храм. А сега ще ми дари тази къща. Доминик, защо го мразеше?
— Не го мразех… Беше толкова отдавна…
— Нали вече тези неща нямат значение? — той посочи скицата.
— Не съм го виждала от години.
— Ще го видиш след около час. Ще дойде на вечеря.
Тя помести ръка, описвайки спирала на страничната облегалка на канапето, за да се увери, че е в състояние да мърда.
— Тук ли?
— Да.
— Поканил си го на вечеря?
Той се усмихна и си спомни, че не искаше никакви гости в техния дом. Каза:
— Сега е различно. Искам той да дойде тук. Струва ми се, че не си го спомняш добре — иначе нямаше да се изненадаш.
Тя стана.
— Добре, Гейл. Ще дам разпореждания. После ще се преоблека.
Стояха един срещу друг в гостната в жилището на Гейл Уайнънд. Колко просто, помисли тя. Винаги е бил тук, бил е движещата сила зад всяка нейна стъпка в тези помещения. Той я бе довел тук и сега дойде, за да вземе онова, което му принадлежи. Загледа се в него. Виждаше го също като онази сутрин, когато за последен път се събуди в леглото му. Нито дрехите му, нито изминалите години я отдалечаваха от този жив и ярък спомен. Помисли, че е било неизбежно от самото начало, от мига, когато го погледна от каменния ръб на кариерата, за да се стигне до случващото се в дома на Гейл Уайнънд. Почувства упокоение, защото участието й във взимане на решението бе приключило. Досега бе действала тя, вече идваше неговият ред.
Стоеше изправена, с вдигната глава. Чертите на лицето й бяха изчистени, военно прецизни и в същото време женствено крехки. Ръцете й бяха отпуснати спокойно от двете страни на тялото, успоредно на издължените линии на черната й рокля.
— Приятно ми е, господин Роурк.
— И на мен, госпожо Уайнънд.
— Позволете да ви благодаря за къщата, която ни проектирахте. Тя е най-красива от всичките ви сгради.
— Трябваше на всяка цена да е красива, такава беше поръчката, госпожо Уайнънд.
Тя бавно обърна глава.
— Как обясни на г-н Роурк каква да е къщата, Гейл?
— Точно както и на теб.
Замисли се какво ли е чул Роурк от Уайнънд и как го е приел. Седна и двамата мъже последваха примера й. Роурк каза:
— Ако къщата ви харесва, основна заслуга има замисълът за нея на г-н Уайнънд.
Тя попита:
— Споделяте ли заслугите с клиента?
— Да, в известен смисъл.
— Струва ми се, че има противоречие с онова, което си спомням за вашите професионални убеждения.
— Но е в тон с личните ми убеждения.
— Не съм сигурна, че съм наясно с тях.
— Вярвам в конфликтността, госпожо Уайнънд.
— Имаше ли конфликт при проектирането на къщата?
— Желанието да не се влияя от клиента си.
— По какъв начин?
— Харесвало ми е да работя за някои хора, а за други — не. Но това не е било важно. Този път знаех, че къщата ще е такава, каквато стана, само защото бе проектирана за г-н Уайнънд. Налагаше се да го преодолея. Или по-скоро, трябваше да работя с тази мисъл и въпреки нея. Така постигнах най-добър резултат. Къщата трябваше да превъзхожда и архитекта, и клиента, и бъдещите обитатели. И стана точно така.
— Но къщата… това си ти, Хауърд — каза Уайнънд. — Въпреки всичко.
За първи път на лицето й се появи емоция, леко изумление, когато чу Уайнънд да се обръща към него с „Хауърд“. Уайнънд не забеляза изумлението й, за разлика от Роурк, който я погледна и за първи път погледът му изрази лично отношение към нея. Тя не долови коментар в този поглед, само потвърждение на мисълта, която я беше изумила.
— Благодаря ти, че си го осмислил, Гейл — отвърна той.
Тя се зачуди дали й се е сторило, че наблегна на името.
— Странно — каза Уайнънд. — Аз съм човекът с най-агресивното собственическо чувство на земята. Въздействам по някакъв начин на вещите. Избирам пепелник в евтин магазин, плащам, слагам си го в джоба и той става специален пепелник, различен от всеки друг на света, защото е мой. Предметът придобива някакво ново качество, нещо като ореол. Такова е отношението ми към всичко, което притежавам. От пардесюто, през най-стария линотип в печатницата, екземплярите на „Банър“ по вестникарските будки, до това жилище и моята съпруга. Никога не съм искал толкова много да притежавам нещо, колкото къщата, която ще ми построиш, Хауърд. Вероятно ще ревнувам, че Доминик живее в нея, обезумявам към такива неща. И все пак… не съм сигурен, че ще я притежавам, защото каквото и да правя или да говоря, тя въпреки всичко ще е твоя. Винаги ще е твоя.