Икономът съобщи, че вечерята е готова. Тя послушно се изправи и ги поведе към трапезарията, като грациозно животно, направлявано от условни рефлекси. Зае почетното място между двамата мъже, седнали един срещу друг от двете й страни. Наблюдаваше излъсканите сребърни прибори с инициали ГУ в ръцете на Роурк. Каза си: толкова пъти съм го правила, та нали съм изисканата госпожа Гейл Уайнънд, на това място от дясната ми страна са сядали на вечеря сенатори, съдии, президенти на застрахователни компании, и точно за това съм се подготвяла, точно за това Гейл се е издигнал през всичките мъчителни години и е канил на вечеря сенатори и съдии — за да доживее вечерта, когато гостът срещу него ще е Хауърд Роурк.
Уайнънд заговори за вестникарския бизнес. Нямаше нищо против да го обсъжда с Роурк. Тя произнасяше по някое изречение, когато й се струваше уместно. Гласът й беше лек и сияен. Остави се да я носи течението, без да оказва съпротива. Всякаква лична реакция би била излишна, дори страх или болка. Каза си, че ако в разговора следващото изречение на Гейл е: „Спала си с него“, тя ще отговори също толкова прямо: „Да, Гейл, разбира се.“ Но Уайнънд рядко я поглеждаше и тя разбираше по изражението му, че нейното е нормално.
Върнаха се в гостната. Роурк се изправи до прозореца, на фона на светлините на града. Гейл е построил този дом като символ на своя триумф, помисли тя. Градът винаги трябва да е под него — градът, в който най-после той е господар. Но ето за какво всъщност го е построил: за да се изправи Роурк до този прозорец. И мисля, че Гейл вече го разбра — тялото на Роурк скрива от погледа цели мили от гледката. Около силуета му се виждат само няколко светлинки, само няколко осветени небостъргача. Роурк пушеше. Цигарата му се придвижи бавно на фона на черното небе, той я сложи в устата си, после я задържа между пръстите си. Блестящите точки в пространството зад него са само искри от цигарата му, помисли тя и каза тихо:
— Гейл обичаше да гледа града през нощта. Влюбен беше в небостъргачите.
И тогава забеляза, че е използвала минало време. Зачуди се защо.
Не запомни какво е казала, когато заговориха за новата къща. Уайнънд донесе скиците от кабинета си, разгърна ги на една маса и тримата се наведоха над плановете. Моливът на Роурк се движеше и сочеше към строгите геометрични форми, към тънките черни линии върху белия картон. Гласът му звучеше съвсем близо до нея, докато обясняваше. Този път не говориха за красота и утвърждаване, а за кабинети, стълбища, килери, бани. Роурк я попита дали разпределението е подходящо. Странно, всички говорим така, сякаш наистина вярваме, че ще живея в тази къща, каза си тя.
След като Роурк си тръгна, Уайнънд я попита:
— Какво мислиш за него?
Обзе я гняв. Усети внезапна опасност дълбоко вътре в себе си. Отвърна със страх, но и с неприкрита подкана:
— Не ти ли напомня за Дуайт Карсън?
— Забрави Дуайт Карсън!
Гласът на Уайнънд отказа да прозвучи сериозно и отхвърли всякаква вина. Прозвуча точно като гласа, който бе казал: „Забрави Храма на Стодард.“
Секретарката погледна смаяна мъжа с аристократична външност, чието лице бе виждала толкова често във вестниците.
— Гейл Уайнънд — каза той и сведе глава, за да се представи. — Бих искал да се видя с господин Роурк. Ако не е зает. Моля ви, не го притеснявайте, ако е зает. Нямам уговорена среща.
През ум не й бе минавало, че е възможно Уайнънд да се появи в нечий офис без уговорка и да поиска да го приемат с такъв почтителен тон. Съобщи за посетителя. Рорук излезе от кабинета си усмихнат, сякаш в това посещение нямаше нищо необичайно.
— Здравей, Гейл. Влизай.
— Здравей, Хауърд.
Влезе след Роурк в кабинета му. Зад големите прозорци късният следобеден мрак забулваше града. Валеше сняг. Тъмни петънца се вихреха яростно сред светлините.
— Не искам да те прекъсвам, ако си зает, Хауърд. Не е важно. — Не бяха се виждали от пет дни, откакто вечеряха заедно.
— Не съм зает. Съблечи си пардесюто. Да донесат ли скиците?
— Не. Не искам да говорим за къщата. Дойдох без повод. Прекарах целия ден в офиса си, леко се отегчих и реших да дойда тук. Защо се подсмихваш?