— Нищо. Нали каза, че не е важно.
Уайнънд го погледна, усмихна се и кимна.
Седна на ръба на бюрото на Роурк с лекота, която не бе усещал в собствения си кабинет, с ръце в джобовете, поклащайки крак.
— Почти излишно е да ти говоря, Хауърд. Всеки път сякаш ти чета копие под индиго на самия себе си, а ти вече си видял оригинала. Сякаш си чул минута по-рано всичко, което казвам. Не сме в синхрон.
— Това ли наричаш да не сме в синхрон?
— Добре де. В съвършен синхрон. — Очите му бавно оглеждаха стаята. — Ако приемем, че притежаваме нещата, на които реагираме с „да“, излиза, че аз притежавам този кабинет, така ли?
— Притежаваш го.
— Знаеш ли какво изпитвам тук? Не казвам, че се чувствам като у дома си, защото никъде не съм се чувствал у дома. Не казвам също, че се чувствам като в дворците, които съм посетил или в големите европейски катедрали. Чувствам се като в Хелс Кичин — в най-добрите дни, които съм преживял там — а те не бяха много. Понякога сядах по същия начин, само че на някоя порутена стена до кея, в небето имаше много звезди и купчини отпадъци наоколо, а от реката се носеше миризма на разложени миди… Хауърд, когато се обръщаш назад към миналото си, имаш ли чувството, че дните ти са минавали равно, като упражнение по машинопис, че са били еднакви? Или са спирали в моменти, когато си постигал нещо, а после отново са поемали обичайния си ход?
— Случвало се е да спират.
— Разпознаваше ли тези моменти, знаеше ли какво се случва?
— Да.
— А аз — не. Разбрах по-късно. Но и досега не знам защо е ставало така. Веднъж стоях зад една стена. Бях на дванайсет години и чаках да ме убият. Но знаех, че няма да ме убият. Важното е не какво направих после, не битката, която водих, а само този миг на очакване. Не знам защо съм запомнил този момент, нито защо съм горд с него. Дори не знам защо се сетих за него сега.
— Не търси причината.
— Знаеш ли я?
— Казах ти да не я търсиш.
— Замислих се за миналото си… откакто те срещнах. Години наред не се бях замислял за него. Не бива да си правиш тайни заключения от това. Не ме боли, когато гледам назад по този начин, нито ми доставя удоволствие. Просто се вглеждам назад. Не търся нищо, не се опитвам да пътешествам в миналото. Само тръгвам като на разходка, както човек излиза вечер да поскита извън града, ако е малко изморен… Ако изобщо има някаква връзка с теб, тя е една мисъл, която неспирно ме занимава. Постоянно си мисля, че ти и аз сме започнали по един и същи начин. От една и съща точка. От нищо. Постоянно мисля за това. Без да го тълкувам. Без да откривам някакво особено значение. Само си казвам: „започнали сме по един и същи начин“… Ще ми кажеш ли какво означава това?
— Не.
Уайнънд огледа стаята и забеляза вестник върху шкафа с папките.
— Кой по дяволите чете „Банър“ тук?
— Аз.
— Откога?
— От около месец.
— Садизъм ли проявяваш?
— Не. Любопитство.
Уайнънд стана, взе вестника и разлисти страниците. Зачете се и се разсмя. Показа му страницата, на която имаше снимки на скиците за изложението „Походът на вековете“.
— Ужасно, нали? — каза Уайнънд. — Отвратително е, че се налага да рекламираме такива неща. Но ми става по-добре, когато се сетя как постъпи ти с онези изтъкнати общественици. — Изсмя се доволно. — Каза им, че не сътрудничиш и не участваш във взаимна помощ.
— Но не беше поза, Гейл. Беше проява на здрав разум. Човек не може да сътрудничи в собствената си работа. Мога да сътруднича, ако така го наричат, с работниците, които строят сградите ми. Но нито аз мога да им помагам да зидат, нито те на мен да проектирам къщата.
— Това е жест, на който и аз бих искал да съм способен. Принуден съм да отразявам безплатно в моите вестници дейността на тези общественици. Но всичко е наред. Ти им удари шамар вместо мен. — Хвърли вестника, без да се гневи. — Днес трябваше да отида на официален обяд. Национален конгрес на рекламодателите. Налага се да отразявам тяхната суетня, превземките и глупостите им. Толкова ми стана противно, че изпаднах в ярост и едва не строших нечий череп. И тогава се сетих за теб. Помислих си, че ти си недосегаем за такива неща, че те изобщо не те засягат. За теб не съществува национален конгрес на рекламодателите. Той е в някакво четвърто измерение, което никога не ще установи контакт с теб. Тази мисъл ми донесе странно облекчение.