Облегна се на шкафа, плъзна крака напред, скръсти ръце и заговори тихо:
— Хауърд, едно време имах коте. Проклетото животинче се привърза към мен — беше улично зверче, нахапано от бълхи, само козина, кал и кости. Последва ме до дома, аз го нахраних и го изхвърлих, но на следващия ден то пак дойде. Накрая го прибрах. Бях седемнадесетгодишен, работех в „Газет“, все още се учех да работя по специалния начин, който ми остана за цял живот. Търпях, но не можех да преглътна всичко. Понякога ставаше много зле — обикновено вечерно време. Веднъж ми се прииска да се самоубия. Не от гняв — гневът ме караше да работя по-усилено. Не и от страх. А от отвращение, Хауърд. Обземаше ме такова отвращение, сякаш целият свят беше залят с вода, водата беше застояла, изтекла от канализацията, просмукала всичко, дори небето, дори мозъка ми. И тогава поглеждах котето. Казвах си, че то не познава нещата, от които аз се отвращавам и никога не ще ги разбере. Беше чисто, в абсолютния смисъл на думата, защото не осъзнаваше колко грозен е светът. Не мога да ти опиша какво облекчение усещах, опитвайки да си представя съзнанието вътре в този малък мозък, опитвайки се да стана част от това живо, но чисто и свободно съзнание. Лягах на пода, поставях лице върху корема на котето и слушах как мърка. И се чувствах по-добре… Това е, Хауърд. Нарекох твоя офис долнопробен кей, а теб — уличен котарак. Това е моят начин да изказвам почит.
Роурк се усмихна. Уайнънд видя, че усмивката му изразява благодарност.
— Не говори — каза рязко Уайнънд. — Не казвай нищо. — Отиде до прозореца и се загледа навън. — Не знам защо по дяволите ти разказвам тези неща. Сега преживявам първите щастливи години в живота си. Срещнах те, защото исках да построя паметник на моето щастие. Дойдох тук, за да намеря покой, намирам го, и все пак говоря за тези неща… Е, няма значение… Какво ужасно време. Свърши ли си работата? Приключи ли за днес?
— Да. Почти.
— Хайде да излезем и да вечеряме някъде наблизо.
— Добре.
— Мога ли да ти използвам телефона? Ще кажа на Доминик да не ме чака за вечеря.
Набра номера. Роурк тръгна към чертожната зала, за да даде някои нареждания преди да си тръгне, но се спря на вратата. Спря, за да чуе.
— Ало, Доминик?… Да… Изморена ли си?… Не, само така ми се стори… Няма да се прибера за вечеря, ще ме извиниш ли, скъпа?… Не знам, може да закъснея… Ще вечерям навън… Не. Ще вечерям с Хауърд Роурк… Ало, Доминик?… Да… Какво?… Обаждам се от неговата кантора… До скоро, скъпа. — Затвори телефона.
В библиотеката в техния дом Доминик остана с ръка на телефона, сякаш връзката не бе напълно прекъснала.
Пет дни и пет нощи тя се бореше с едно-единствено желание — да отиде при него. Да го види сам, където и да е, в дома му, в офиса или на улицата — само за една дума или поглед, но да е сам. Нямаше как да отиде. Нейната част от действието беше приключила. Той ще дойде при нея, когато той пожелае. Знаеше, че той ще дойде и че иска тя да чака. Тя чакаше, мислейки за един адрес, за един офис в „Корд Билдинг“.
Ръката й остана сключена около телефонната слушалка. Нямаше право да отиде в онази кантора. Но Гейл Уайнънд имаше това право.
Елсуърт Тухи влезе в кабинета на Уайнънд, след като бе извикан. Направи няколко крачки и се спря. Стените в кабинета на Уайнънд — единствената луксозна стая в „Банър Билдинг“ — бяха облицовани с корк и медни лайстни. По тези стени никога не бяха закачани картини. Сега на стената срещу бюрото на Уайнънд имаше увеличена снимка, покрита със стъкло: снимката на Роурк при откриването на „Енрайт Хауз“. На снимката Роурк бе застанал до парапета при реката с отметната глава.
Тухи се обърна към Уайнънд. Двамата се спогледаха.
Уайнънд посочи стол и Тухи седна. Уайнънд заговори с усмивка:
— Не съм допускал, че ще стигна дотам да приема някои от вашите социални теории, г-н Тухи, но съм принуден да го сторя. Вие винаги сте изобличавали лицемерието на висшите класи и сте хвалили добродетелите на масите. Сега откривам, че съжалявам за предимствата, на които някога съм се радвал в битността си на пролетарий. Ако все още бях в Хелс Кичин, щях да започна нашия разговор с думите: слушай, гадняр! Но тъй като съм капиталист със задръжки, няма да го сторя.
Тухи изчакваше, заинтригуван.
— Ще започна по следния начин: слушайте, г-н Тухи. Не знам какви са ви подбудите. Не ми е интересно да правя дисекция на вашите мотиви. Нямам здрав стомах, какъвто е необходим на студентите по медицина. Нито ще ви задавам въпроси, нито ще слушам обяснения. Само ще ви кажа, че има едно име, което отсега нататък няма никога да споменавате във вашата рубрика. — Той посочи към снимката. — Мога да ви заставя да се отречете публично от онова, което сте писали. Бих го направил с удоволствие, но предпочитам да ви наложа пълна забрана над тази тема. Нито дума повече, господин Тухи. Никога. И не ми казвайте нищо за вашия договор или за клауза от него. Не ви съветвам да го правите. Продължавайте да пишете рубриката си, но не забравяйте какво е заглавието й и съобразявайте с него темите си. Нека да е малка, г-н Тухи. Да е много малка.