— Добре, г-н Уайнънд — каза безгрижно Тухи. — Засега не се налага да пиша за господин Роурк.
— Нямам какво повече да ви кажа.
Тухи стана.
— Да, господин Уайнънд.
V
Гейл Уайнънд седна на бюрото в кабинета си и се зачете в коректурите на редакционна статия за моралната ценност на големите семейства. Изреченията бяха като употребена дъвка, дъвкана и предъвквана, изплювана и дъвкана пак, минаваща от уста на уста, от паважа към подметките, към устите и мозъците… Сети се за Хауърд Роурк и продължи да чете „Банър“. Стана му по-леко.
„Изискаността е най-важното качество на девойката. Изпирайте бельото си всяка вечер, научете да говорите на културни теми и ще получите покана за всяка желана среща.“ „Вашият хороскоп за утре показва благоприятно разположение на звездите. Усърдието и искреността ще са ви полезни в инженерството, счетоводството и любовта.“ „Хобитата на госпожа Хънтингтън-Коул са градинарството, операта и колекционирането на захарници от ранния период на Америка. Тя се е посветила на своя малък син Кит и на множество благотворителни дейности.“ „Наричат ме просто Мили, аз съм сираче.“ „За да получите пълно описание на диетата, изпратете десет цента и адресиран плик с марка“… Обръщаше страниците, мислейки за Хауърд Роурк.
Подписа петгодишен договор за реклама с Крийм-О-Пудинг, за цялата верига Уайнънд, цели две страници във всички вестници всяка неделя. Мъжете от другата страна на бюрото му бяха като триумфални арки от плът, паметници на победа, извоювана с много вечери търпение и пресмятане, на масите в ресторантите, с пресушавани до дъно чаши и месеци премисляне. Енергията му, живата му енергия изтичаше като течността от чашите към разтворените плътни устни, изтичаше в дебелите пръсти от другата страна на бюрото, в двете пълни страници всяка неделя, в рисунките на жълти пудинги, гарнирани с ягоди и жълти пудинги, гарнирани с карамел. Вдигна поглед над главите на мъжете към снимката на стената в кабинета си: на нея се виждаше небето, реката и лицето на един мъж, вдигнато към небето.
Боли ме, каза си той. Заболява ме всеки път, когато се сетя за него. Всичко става по-лесно — хората, статиите, договорите, — но е по-лесно, защото боли толкова силно. Болката също е стимулант. Струва ми се, че мразя това име. Ще продължа да го повтарям. Искам да изтърпя тази болка.
Но малко по-късно седна срещу Роурк в кабинета си у дома и не изпита болка, а само желание да се смее от сърце.
— Хауърд, всичко, което си вършил през живота си, е погрешно според общоприетите идеали на човечеството. Но ето че си тук и сякаш си правиш огромна шега с целия свят.
Роурк седеше в креслото до камината. Огънят проблясваше в кабинета. Светлината сякаш се лееше сладостно над всеки предмет в стаята, доволна, че откроява красотата му и изразява одобрение за вкуса на мъжа, създал тази атмосфера. Останаха сами. Доминик се оттегли след вечерята. Знаеше, че искат да бъдат сами.
— Правиш си шега с всички нас — продължи Уайнънд. — С всеки човек на улицата. Винаги наблюдавам хората на улицата. Често се возех в метрото, само за да видя колко хора носят „Банър“. Мразех ги и понякога се страхувах от тях. Но сега ги гледам и ми се иска да кажа на всекиго: „Толкова си глупав!“ Това е.
Една сутрин се обади в кантората на Роурк.
— Искаш ли да обядваш с мен, Хауърд?… Да се срещнем в „Нордланд“ след половин час.
Вдигна рамене и се усмихна, сядайки срещу Роурк на масата в ресторанта.
— Нищо не се е случило, Хауърд. Нищо конкретно. Току-що прекарах отвратителен половин час и исках да премахна лошия вкус в устата си.
— Кое беше отвратителното през този половин час?
— Снимаха ме с Ланселът Клоуки.
— Кой е Ланселът Клоуки?