Уайнънд се разсмя високо, забравяйки контролираната си изисканост, пренебрегвайки смаяния поглед на сервитьора.
— Това е то, Хауърд. Ето защо трябваше да обядвам с теб. Защото можеш да говориш по този начин.
— Какво имаш предвид?
— Не четеш ли книги? Не знаеш ли, че Ланселът Клоуки е „нашият най-прозорлив наблюдател на международната сцена“? Това е оценката на критиката в собствения ми вестник „Банър“. Ланселът Клоуки току-що беше избран за автор на годината или нещо такова от някаква си организация. В неделната притурка ще отпечатаме неговата биография. Затова трябваше да позирам за снимка с него и да обгърна с ръка раменете му. Той носи копринени ризи и мирише на джин. Във втората си книга разказва за своето детство и как то му е помогнало да разбере международната сцена. Продадени са сто хиляди бройки. Но ти не си чувал за него. Продължавай, хапни си обеда, Хауърд. Харесва ми да гледам как се храниш. Иска ми се да си без пукната пара, за да ти платя обеда и да знам, че наистина си бил гладен.
След работния ден често идваше без уговорка в офиса на Роурк или в дома му. Роурк живееше в „Енрайт Хауз“, в една от структурите с форма на кристал над „Ист Ривър“. Апартаментът се състоеше от кабинет, библиотека и спалня. Сам бе проектирал мебелите. Уайнънд дълго се чудеше на какво се дължи усещането за лукс в жилището на Роурк. Накрая си даде сметка, че мебелите са незабележими. Луксът беше изчистеното пространство и разкошната строгост, които не се постигат лесно. От финансова гледна точка това беше най-скромният дом, в който Уайнънд бе влизал като гост през последните двадесет и пет години.
— Започнали сме по един и същи начин, Хауърд — казваше той, оглеждайки стаята на Роурк. — Според моята преценка и опит, ти би трябвало все още да си в калта. Но не си. Харесва ми тази стая. Харесва ми да седя тук.
— Драго ми е, че си тук.
— Хауърд, имал ли си власт над някое човешко същество?
— Не. И не бих я приел, ако ми я предложат.
— Не мога да повярвам.
— Веднъж ми предложиха, Гейл. Отказах.
Уайнънд го погледна с любопитство — за първи път в гласа на Роурк прозвуча усилие.
— Защо?
— Така трябваше.
— От уважение към човека?
— Беше жена.
— О, какъв глупак! От уважение към жена ли?
— От уважение към себе си.
— Не мога да те разбера. Ние двамата сме толкова различни, колкото е възможно да са различни двама души.
— И аз мислех така. Искаше ми се да е така.
— Но вече не го мислиш, така ли?
— Не.
— Нима не презираш всичко, което съм извършил?
— Почти всичко, което ми е известно.
— И въпреки това ти е драго, че съм тук?
— Да. Гейл, имаше един мъж. За него ти беше символ на небивалото зло, което го унищожи и щеше да унищожи и мен. Завеща ми омразата си. Имаше и още една причина. Струва ми се, че те мразех, преди да се запознаем.
— Знам, че ме мразеше. Кое те накара да си промениш мнението?
— Трудно ми е да ти обясня.
Качваха се заедно в колата и отиваха в имението в Кънектикът. Стените на къщата се издигаха над замръзналата земя. Уайнънд вървеше след Роурк из бъдещите стаи и наблюдаваше отстрани как Роурк дава указания. Понякога Уайнънд идваше сам. Пред погледите на работниците черната спортна кола лъкатушеше по стръмния път към върха на хълма, после силуетът на Уайнънд се изправяше в далечината, загледан в строежа. Силуетът съчетаваше всички характеристики на положението му в обществото — дискретно елегантното пардесю, шапката с периферия, уверената стойка, излъчваща и сила, и непринуденост, всичко това напомняше за империята на Уайнънд. Напомняше за печатарските преси, чийто грохот ехтеше между два океана, за вестниците, за лъскавите списания, за светлините на кинопрегледите, за новинарските агенции, покриващи целия свят, за властта, проникваща във всеки дворец и всяка столица, във всяка тайна и жизненоважна стая, денонощно, през всяка скъпоструваща минута от живота на този мъж. Той стоеше неподвижен на фона на небето, което се сивееше като вода след пране. Снежинките се въртяха лениво около периферията на шапката му.
Един ден през април тръгна сам към Кънектикът, след като седмици наред не бе ходил на строежа. Спортният автомобил полетя по пътя, сякаш преминал от материално състояние в устремно движение. В кубичната кутия от стъкло и кожа той не усещаше никакво друсане, струваше му се, че колата е неподвижна и виси над земята, а с ръцете си, контролиращи волана, той кара земята да лети край него и само трябва да изчака мястото, където иска да отиде, да се придвижи до него. Обичаше автомобилния волан по същия начин, както обичаше бюрото си в „Банър“. И двете му създаваха усещането за страховит звяр, пуснат на воля и умело направляван от неговите пръсти.