Нещо профуча пред погледа му. Измина почти миля, преди да помисли колко е странно, че го е забелязал, защото беше само туфа бурени край пътя. След още миля осъзна нещо още по-странно: бурените бяха зелени. Не може да бъде посред зима, каза си той и разбра с изненада, че вече не е зима. През последните седмици работеше много и не забелязваше нищо. Сега видя над поляните нюанс на зелено, като шепот. В мислите му прозвучаха три изречения, прецизно последователни като зацепващи зъбни колела: Пролет е. Колко ли пролети ми остават? Вече съм на петдесет и пет години.
В тези изречения нямаше емоция. Не почувства нищо, нито нетърпение, нито страх. Но си даде сметка, че е странно да усеща времето. Никога не мислеше за възрастта си, не я свързваше с никое от действията си, никога не се съобразяваше с каквито и да било ограничения. Беше Гейл Уайнънд, неподвижен като колата си, край която прелитаха годините, също като земята от двете страни на пътя, а двигателят вътре в него управляваше полета на времето.
Не, каза си той, не съжалявам за нищо. Има неща, които съм пропуснал, но не поставям никакви въпроси, защото ми харесваше да живея така, харесваха ми дори миговете на празнота, дори въпросите без отговор — и именно фактът, че ми харесва, е въпросът, останал без отговор в моя живот. И въпреки всичко ми харесва.
Ако е вярна старата легенда, че човек се изправя пред висш съдник и разказва миналото си, аз бих изтъкнал с цялата си гордост не нещо, което съм направил, а нещо, което никога не съм правил на този свят: никога не съм искал подкрепа за действията си. Ще се изправя и ще кажа: аз съм Гейл Уайнънд, човекът, извършил всякакви престъпления, с изключение на най-голямото: да омаловажава прекрасния факт, че съществува, и да търси оправдание извън самия него. Това е гордостта ми: че сега, мислейки за края, не хленча като всички мъже на моята възраст: каква полза, какъв е смисълът? Аз бях ползата и смисълът, аз, Гейл Уайнънд. Живях и действах.
Стигна подножието на хълма и рязко натисна спирачки, смаян от гледката горе. В негово отсъствие къщата беше изградена и разпознаваема — същата като на скицата. За миг се зачуди като дете, че тя е като на скицата, сякаш не вярваше, че наистина ще си приличат. Извисена на фона на бледосиньото небе, тя все още имаше вид на скица, защото не беше довършена, иззиданите стени бяха равнини, нарисувани с акварел, голите скелета бяха линии, начертани с молив; къщата беше като огромна рисунка на светлосин лист.
Остави колата и се заизкачва по хълма. Видя Роурк сред работниците. Остана отвън, наблюдавайки как Роурк ходи из строежа, как извръща глава или вдига ръка, за да посочи нещо. Забеляза как Роурк спира — разкрачен, с отпуснати ръце и вдигната глава. Позата му изразяваше увереност, енергия, задържана под контрол мигновено и без усилие, придаваща на тялото му структурната изчистеност на създадената от него сграда. Строежът, помисли Уайнънд, е решена задача за напрежение, равновесие и сигурност между противодействащи сили.
В самото построяване на сградата няма емоционален заряд, то е обикновена механична работа, като полагането на тръби или произвеждането на автомобили, помисли Уайнънд. Запита се защо, когато гледа Роурк, го обзема същото чувство, което изпитва в своята галерия. Мястото му е в недовършена сграда, то не е нито в готовия строеж, нито до чертожната маса, каза си Уайнънд; незавършената сграда е подходящият за него фон. Отива му, също както на мен ми отива яхтата според думите на Доминик.
Роурк се приближи и двамата тръгнаха заедно по билото на хълма, между дърветата. Седнаха на един дънер, откъдето виждаха строежа в далечината, сред стъблата на храсталаците. Стъблата бяха сухи и голи, но веселият им устрем беше зареден с пролет и неудържима жизненост.
Уайнънд попита:
— Хауърд, влюбвал ли си се?
Роурк се обърна, погледна го право в очите и отвърна тихо:
— Все още съм влюбен.
— Когато ходиш из строяща се сграда, по-силно чувство ли изпитваш?
— Много по-силно, Гейл.
— Замислих се за хората, които твърдят, че на земята няма щастие. Всички те отчаяно се опитват да намерят някаква радост в живота. Борят се за нея. Защо трябва живите създания да съществуват в болка? Мигар някой има право да изисква хората да живеят за нещо друго, освен за собствената си радост? Всеки се стреми към нея. С цялото си същество. Но никога не я откриват. Питам се защо. Вайкат се, че не разбират смисъла на живота. Има един особен вид хора, които презирам. Онези, които се стремят към някакъв идеал или „универсална цел“, които не знаят защо живеят, които стенат, че трябва да „открият себе си“. Можеш да чуеш тези думи навсякъде около нас. Това сякаш е официалното клише на нашия век. Среща се във всяка книга. Във всяка сладникава изповед. Сякаш е най-благородното нещо, което човек може да признае. Но според мен то е най-срамното.