— Гледай, Гейл. — Роурк стана, протегна ръка и отчупи дебел клон от едно дърво. Хвана го с двете си ръце, сключвайки юмруци в двата му края. После напрегна китки и пръсти и бавно изви клона в дъга. — Вече мога да направя от него каквото поискам: лък, копие, бастун, ограда. Това е смисълът на живота.
— Силата ти ли?
— Трудът ти. — Хвърли клона настрана. — Даровете, които получаваш от земята и онова, в което ги превръщаш… За какво мислиш, Гейл?
— За снимката на стената в кабинета ми.
Да запази самообладание, както иска той, да прояви търпение, да превърне търпението в осъзнато задължение, изпълнявано стриктно всеки ден, да се изправи пред Роурк и спокойствието й да му каже вместо нея: „Това е най-трудното, което можеш да поискаш от мен, но аз се радвам, ако ти го искаш.“ На това бе подчинено цялото съществуване на Доминик.
Стоеше настрана и тихо наблюдаваше Роурк и Уайнънд. Наблюдаваше ги мълчаливо. Отдавна се опитваше да разбере Уайнънд. Така щеше да намери отговора.
Примири се с посещенията на Роурк в техния дом и с мисълта, че в часовете, прекарани с тях, той е притежаван от Уайнънд, а не от нея. Посрещаше го като любезна домакиня, равнодушна и усмихната, не като личност, а като изящна вещ в дома на Уайнънд. Сядаше на почетното място на масата, вечеряха, после ги оставяше в кабинета.
Сядаше сама в гостната, на загасени лампи и отворена врата. Седеше с изправени рамене и мълчеше, загледана в ивицата светлина под вратата на кабинета в другия край на коридора. Това е моята задача, дори когато съм сама, дори в тъмнината, без да знае никой, освен самата аз, да гледам тази врата така, както го гледах тук, без да се оплаквам… Роурк, ако това е наказанието, което си избрал за мен, ще го изтърпя докрай, не като роля, която изигравам в твое присъствие, а като дълг, който трябва да изпълнявам сама — ти знаеш, че мога да понеса насилие, но търпението понасям по-трудно, ти избра най-трудното и аз трябва да го изпълня и да го поднеса на теб… мой… любими…
Роурк я гледаше и в очите му спомените бяха живи. Погледът му казваше, че нищо не се е променило и че няма нужда това да се изрича с думи. Все едно че й казваше: Защо се изненадваш? Та нали не сме се разделяли? Твоят хол, твоят съпруг и градът отвъд прозорците, от който изпитваш ужас, те сега реални ли са, Доминик? Разбираш ли? Започваш ли да разбираш? „Да“, казваше тя внезапно на глас, надявайки се, че думата ще се впише в разговора в момента, знаейки, че Роурк ще я приеме като отговор на неговия въпрос.
Той не й бе наложил наказание. Наложил бе този вид дисциплина и на двамата, последното им изпитание. Тя разбра целта му, когато откри, че усеща любовта си към него потвърдена от стаята, от Уайнънд, дори от неговата обич към Уайнънд и към нея, от невъзможната ситуация, от принудителното й мълчание — пречките доказваха, че не съществуват никакви пречки.
Не оставаше насаме с него. Чакаше.
Не искаше да ходи на строежа. Каза на Уайнънд:
— Ще видя къщата, когато е готова.
Не му задаваше никакви въпроси за Роурк. Отпускаше ръце на облегалките на креслото, за да не си позволява никакво рязко движение — ръцете й бяха личен барометър за издръжливост, когато Уайнънд се връщаше късно вечер и й казваше, че е бил в дома на Роурк, в апартамента, който тя не бе виждала.
Веднъж не издържа и го попита:
— Какво те е обзело, Гейл? Мания ли?
— Предполагам. — Добави: — Странно е, че не го харесваш.
— Не съм казала такова нещо.
— Разбирам. Всъщност не съм изненадан от реакцията ти. Не го харесваш, точно защото е онзи тип мъж, който би трябвало да ти хареса… Не се сърди на манията ми.
— Не се сърдя.
— Доминик, ще разбереш ли, ако ти кажа, че те обичам повече, откакто го срещнах? Дори — нека ти кажа и това — дори когато лежиш в прегръдките ми, чувството ми към теб е по-силно от преди, още по-убеден съм в правото си да те имам.