Говореше й с доверието, установило се между тях през последните три години. Тя седеше срещу него и го гледаше с обичайния си поглед — в очите й имаше нежност без насмешка, тъга без съжаление.
— Разбирам, Гейл.
След миг го попита:
— Какво е той за теб, Гейл? Нещо като светиня ли?
— Като отшелническа власеница — отвърна Уайнънд.
Тя се качи в стаята си, а той отиде до прозореца и вдигна очи към небето. Отметна глава и почувства как се напрягат мускулите на гърлото му. Запита се дали възторгът, който човек изпитва, вдигайки глава към небето, се дължи не на самата гледка, а на вдигнатата глава.
VI
— Главният проблем на съвременния свят — заговори Елсуърт Тухи — е интелектуалната заблуда, че свободата и принудата са противоположности. За да решим гигантските проблеми, с които се сблъсква светът днес, трябва да сложим ред в мисленето си. Трябва да открием философска перспектива. По същество свободата и принудата са едно и също нещо. Ще ви предложа проста илюстрация. Светофарите ограничават свободата ви да пресичате улицата по всяко време. Но това ограничение ви дава свободата да не ви прегази камион. Ако ви назначат на работа и ви забранят да я напускате, това ще ограничи свободата на вашата кариера. Но ще ви освободи от страха от безработица. Щом ни бъде наложена нова принуда, автоматично печелим и нова свобода. Двете са неразривни. Само ако приемем пълната принуда, можем да постигнем пълна свобода.
— Точно така! — изкрещя Мичъл Лейтън.
Пронизителният крясък отекна като пожарна сирена. Гостите впериха погледи в Мичъл Лейтън.
Седеше на тапицирано кресло полуизлегнат, с краката и корема напред, като невъзпитано дете, което парадира с лошата си стойка. Всичко у Мичъл Лейтън беше почти и не съвсем, стигнало на косъм от успешния край: тялото му се готвеше да стане високо, но след това промени намерението си и остана с дълго туловище над къси, дебели крака; лицето му имаше тънки кости, но плътта си правеше шега с тях, отичайки недостатъчно, за да изглежда много пълен, но достатъчно, за да има постоянно вид на болен от заушка. Мичъл Лейтън беше нацупен. Това не беше моментно изражение, нито структура на лицето му. Беше хронично състояние на личността му. Цупеше се с цялото си тяло.
Мичъл Лейтън бе наследил четвърт милиард долара и прекара тридесет и трите години от живота си, търсейки извинения за това.
Елсуърт Тухи, във вечерно облекло, стоеше облегнат на един шкаф. Нехайната му поза беше елегантно небрежна и леко предизвикателна, сякаш околните не заслужаваха да се придържа строго към добрите маниери.
Очите му обходиха стаята. Тя беше не съвсем модерна, не точно в колониален стил и малко не и достигаше до френския ампир; мебелите се състояха от плоскости с опори във форма на лебедова шия, имаше черни огледала и лампи, имитиращи ветроупорни фенери, имаше хром и стенни килими. Обединяващото беше само едно: всичко беше много скъпо.
— Точно така — каза войнствено Мичъл Лейтън, сякаш очакваше всички да възразят и предварително ги атакуваше. — Вдига се адска врява по въпроса за свободата. Искам да кажа, че тя е дума с неясно значение и с нея се злоупотребява. Дори не съм сигурен дали тя е чак такава благословия. Аз мисля, че хората ще са много по-щастливи в регулирано общество с определен модел и форма — нещо като народен танц. Нали знаете колко са красиви народните танци. И ритмични. Нужни са били поколения, за да стигнат до това съвършенство и затова не е възможно да ги промени някой случаен глупак. Именно от това се нуждаем. Модел, а също и ритъм. И красота.
— Уместно сравнение, Мич — отбеляза Елсуърт Тухи. — Винаги съм ти казвал, че имаш находчив ум.
— Искам да кажа, че хората са нещастни, защото имат не твърде малко, а твърде много възможности за избор — продължи Мичъл Лейтън. — Непрекъснато трябва да взимат решения, все да решават, постоянно да се разкъсват. А в общество, изградено по модел, човек се чувства сигурен. Никой не го тормози непрекъснато да прави нещо. Не е нужно да се прави каквото и да било. Освен, разбира се, да се работи за общата кауза.
— Важни са духовните ценности — каза Хоумър Слотърн. — Трябва да сме модерни и в крак с времето. Живеем във век на духовност.
Хоумър Слотърн имаше едро лице и сънливи очи. Копчетата на яката му бяха комбинация от рубини и смарагди, като хапки салата, изплюти по колосаната бяла риза. Притежаваше три универсални магазина.