— Трябва да има закон, който да задължава всеки да изучава мистичните тайни на древността — каза Мичъл Лейтън. — Всичко това е написано в египетските пирамиди.
— Вярно е, Мич — съгласи се Хоумър Слотърн. — Много неща могат да се кажат за мистицизма. От една страна. От друга страна, диалектическият материализъм…
— Няма противоречие — изрече бавно и презрително Мичъл Лейтън. — Светът на бъдещето ще ги съчетае и двете.
— Всъщност — каза Елсуърт Тухи — двете са привидно различни проявления на едно и също нещо. На един и същи замисъл. — Очилата му проблеснаха, като осветени отвътре. Тези думи сякаш му доставиха особено удоволствие.
— Със сигурност знам, че себеотрицанието е единственият морален принцип — каза Джесика Прат. — Най-благородният принцип, свещен дълг, много по-важен от свободата. Себеотрицанието е единственият път към щастието. Бих пратила на разстрел всеки, който откаже да се саможертва. За да го избавя от нещастието му. Такива хора и без това не могат да са щастливи.
Джесика Прат говореше с тъга. Съсухрената кожа на приятното й, застаряващо лице не знаеше що е грим и създаваше впечатление, че ако някой я докосне, по пръстите му ще полепне бял прах.
Джесика Прат беше потомка на стара фамилия, нямаше пукната пара и имаше една голяма страст: обичта й към по-малката й сестра Рене. Бяха осиротели от деца и тя бе посветила целия си живот на отглеждането на Рене. Пожертва всичко, не се омъжи, години наред се бореше, сплетничеше, кроеше планове и мамеше. Накрая усилията й се увенчаха с триумф — Рене се омъжи за Хоумър Слотърн.
Рене Слотърн се бе свила на ниска табуретка и дъвчеше фъстъци. От време на време посягаше към кристална чиния на масата до нея и си взимаше фъстък. Не правеше нищо друго. Светлите й очи гледаха кротко от бледото й лице.
— Това е прекалено, Джес — каза Хоумър Слотърн. — Не се надявай, че всеки може да е светец.
— Не се надявам на нищо — каза кротко Джесика Прат. — Отдавна съм загубила всякакви надежди. Всички ние се нуждаем от образование. Но мисля, че г-н Тухи е наясно. Ако всеки е задължен да има добро образование, светът ще е по-добър. Ако заставим хората да вършат добрини, те ще са свободни да живеят щастливо.
— Тази дискусия е съвсем излишна — каза Ийв Лейтън. — В наши дни никой интелигентен човек не вярва в свободата. Тя е отживелица. Бъдещето принадлежи на социалното планиране. Принудата е природен закон. Това е. Очевидно е.
Ийв Лейтън беше красива. Застанала бе под светлината на един полилей. Гладката й черна коса прилепваше към черепа. Светлозеленият сатен на дългата й рокля беше като вода, която сякаш изтича, за да открие нежната й, загоряла кожа. На нея сатенът и парфюмът ставаха модерни като маса с алуминиево покритие. Тя беше Венера, излизаща от люка на подводница.
Ийв Лейтън беше убедена, че мисията й в живота е да бъде авангард — без значение в каква област. Винаги се хвърляше в безразсъден скок и се приземяваше тържествуващо далеч пред всички останали. Философията й се свеждаше до едно изречение: „Всичко ми е позволено.“ В разговор я изразяваше с любимата си фраза: „Каква съм аз ли? Аз съм денят след утрешния.“ Яздеше превъзходно, шофираше спортни автомобили, пилотираше каскади, беше шампион по плуване. Щом видя, че на мода е светът на идеите, тя отново направи скок и се приземи далеч напред. Приземявайки се, откри с удивление, че някои хора се съмняват в подвига й. Дотогава никой не бе подлагал на съмнение постиженията й. Започна да проявява гняв и нетърпимост към всички несъгласни с политическите й възгледи. Превърна го в личен въпрос. Смяташе, че винаги е права, защото е „денят след утрешния“.
Съпругът й Мичъл Лейтън я мразеше.
— Дискусията е напълно смислена — отсече той. — Не може всеки да е компетентен като теб, скъпа. Трябва да помагаме на другите. Това е морален дълг на водещите интелектуалци. Трябва да преодолеем безпричинния страх от думата принуда. Когато каузата е добра, не може да се говори за принуда. Например в името на любовта. Но не знам как да го обясним в нашата страна. Американците са толкова старомодни.
Не можеше да прости на страната си, която му бе дала четвърт милиард долара, но му отказваше съответстващо уважение. Хората не приемаха неговите възгледи за изкуството, литературата, историята, биологията, социологията и метафизиката, но приемаха чековете му. Недоволстваше, че го отъждествяват с парите му и мразеше хората, защото не го зачитаха достатъчно.