— Можем да говорим дълго за принудата — заяви Хоумър Слотърн. — Стига да е демократично планирана. Общото благо винаги трябва да е на първо място, независимо дали ни харесва или не.
На разбираем език позицията на Хоумър Слотърн се състоеше от две части, които си противоречаха, но това не го притесняваше, тъй като в мислите му те не бяха на разбираем език. От една страна смяташе, че абстрактните теории са безсмислени, но ако клиентите ги търсят, няма нищо лошо да им ги предлага, стига да прави добър бизнес. От друга страна изпитваше неудобство, че в стремежа си да натрупа пари напълно пренебрегва онова, което се нарича духовен живот; може би все пак хора като Тухи са прави. А какво би станало, ако му отнемат магазините? Няма ли да му е по-лесно като управител на държавен универсален магазин? Ще може ли със заплатата на управител да си осигурява сегашния престиж и комфорт, без да носи отговорността на собственик?
— Наистина ли в обществото на бъдещето жената ще спи с всеки мъж, когото пожелае? — попита Рене Слотърн. Формата на изречението беше въпросителна, но не прозвуча като въпрос. Всъщност й беше все едно. Запита се вяло какво ли е да имаш мъж, когото наистина желаеш, и как ли възниква желанието.
— Нелепо е да говорим за личен избор — каза Ийв Лейтън. — Това е отживелица. Личността не съществува. Има само колективна общност. Очевидно е.
Елсуърт Тухи се усмихна, но не каза нищо.
— Трябва да се направи нещо за масите — заяви Мичъл Лейтън. — Някой трябва да ги поведе. Те не знаят кое е добро за тях. Не мога да разбера защо хора с култура и положение като нас схващат така добре великия идеал на колективизма и са готови да жертват личните си привилегии, а трудещият се човек, който само може да спечели от това, проявява безразсъдно безразличие. Не ми е ясно защо трудещите се в нашата страна не симпатизират на колективизма.
— Не ти ли е ясно? — каза Елсуърт Тухи. Очилата му проблеснаха.
— Писна ми — сопна се Ийв Лейтън и се заразхожда из стаята. Светлината се лееше по раменете й.
Разговорът се прехвърли към изкуството и водещите съвременни творци във всички области.
— Лоис Кук казва, че думите трябва да бъдат освободени от игото на разума. Казва, че хватката на разума върху думите е като експлоатацията на масите от капиталистите. На думите трябва да се позволи да спорят с разума чрез колективно договаряне. Така казва. Толкова е забавна и свежа.
— Айк — как му беше името? — казва, че театърът е инструмент за любов. Според него е напълно погрешно да се смята, че пиесата се разиграва на сцената — тя се разиграва в сърцата на зрителите.
— Джулс Фауглър писа в „Банър“ миналата неделя, че в света на бъдещето театърът ще стане излишен. Всекидневието на обикновения човек само по себе си е произведение на изкуството, като най-добра трагедия на Шекспир. В бъдещето няма да има нужда от драматурзи. Критикът ще наблюдава живота на масите и ще оценява художествената му стойност за публиката. Така смята Джулс Фауглър. Не знам дали споделям мнението му, но той има интересна и свежа гледна точка.
— Ланселът Клоуки казва, че британската империя е обречена. Казва, че няма да има война, защото трудещите се по света няма да я допуснат. Войните ги предизвикват международните банкери и производителите на оръжия, но те вече са изритани от сцената. Ланселът Клоуки казва, че вселената е неразгадана тайна и че неговият най-добър приятел е майка му. Казва, че министър-председателят на България яде херинга на закуска.
— Гордън Прескът твърди, че архитектурата се изчерпва с четири стени и покрив. Подът е по желание. Всичко друго е капиталистическа показност. Казва, че трябва да се забрани строителството, докато всеки жител на Земята не получи покрив над главата си… А патагонците? Наше задължение е да ги научим да искат покрив. Според Прескът това е диалектическа транспространствена зависимост.
Елсуърт мълчеше и се усмихваше, мислейки си за огромна пишеща машина. Всяко прочуто име, цитирано в разговора, беше като клавиш от клавиатурата й, всяко владееше конкретна област и при натискане оставяше отпечатък. Всички заедно съставяха свързани изречения върху голям празен лист. За пишещата машина е нужна ръка, която да натиска клавишите, каза си той.
Заслуша се в разговора, щом чу сърдития глас на Мичъл Лейтън: