— Аз смятам, че Уайнънд е негодник — заяви Мичъл Лейтън. — Какво си въобразява? Бях на събрание на акционерите. Отнесе се към нас като към лакеи. Да не би моите пари да са по-лоши от неговите? Та нали притежавам дял от проклетия му вестник? Мога да го науча на разни неща в журналистиката. Имам идеи. Защо е толкова арогантен? Защото е натрупал парите си сам ли? Може ли да е такъв ужасен сноб само защото е дошъл от Кичин? Хората не са виновни, че не са имали късмета да се родят в Хелс Кичин, за да се издигнат от калта! Никой не разбира каква ужасна пречка е да се родиш богат. Всички са убедени, че щеше да си пълна нула, ако не се беше родил богат. Искам да кажа, ако имах късмета на Гейл Уайнънд, щях вече да съм два пъти по-богат от него и три пъти по-известен. Но той е толкова надут, че въобще не го съзнава!
Никой не продума. В гласа на Мичъл Лейтън се надигаше истерия. Ийв Лейтън погледна Елсуърт Тухи, молейки мълчаливо за помощ. Тухи се усмихна и направи крачка напред.
— Срам ме е от теб, Мич.
Хоумър Слотърн ахна. Никой не възразяваше на Мичъл Лейтън за такива неща. Никой не възразяваше на Мичъл Лейтън по този начин.
Долната устна на Мичъл Лейтън се скри.
— Срам ме е от теб, Мич — повтори твърдо Тухи, — че се сравняваш с толкова достоен за презрение човек като Гейл Уайнънд.
Устните на Мичъл Лейтън се отпуснаха и на лицето му се появи нещо като усмивка.
— Така е — каза смирено.
— Ти никога не ще можеш да се мериш с Гейл Уайнънд. Защото си чувствителен и имаш интуиция за хората. Това ти е проблемът, Мич, а не парите. Кой се интересува от парите? Векът на парите отмина. По природа си твърде изтънчен за бруталната конкуренция в нашата капиталистическа система. Но и тя отминава.
— Очевидно — каза Ийв Лейтън.
Стана късно. Тухи си тръгна. Беше бодър и реши да се прибере пеша. Улиците бяха пусти, тъмните сгради се извисяваха към небето, внушителни и дръзки. Спомни си какво каза веднъж на Доминик: „Сложен механизъм е нашето общество… но само като натиснеш с пръст… в центъра на тежестта му… можеш да го събориш и да го превърнеш в купчина старо желязо…“ Доминик му липсваше. Ако можеше да е с него тази вечер, за да чуе разговора…
В мислите му закипяха несподелени неща. Спря насред притихналата улица, отметна глава и се разсмя високо, загледан във върховете на небостъргачите.
Един полицай го потупа по рамото и попита:
— Какво става, господине?
Тухи видя копчетата и синята униформа, опъната върху широките гърди, безстрастното, сурово и търпеливо лице на мъжа, улегнал и надежден като сградите наоколо.
— Вършите си работата, нали, полицай? — попита Тухи. Смехът отекваше на тласъци в гласа му. — Опазвате закона, реда и благоприличието, нали? — Полицаят се почеса по тила. — Трябва да ме арестувате, полицай.
— Добре, добре, приятелю — каза полицаят. — Върви си по пътя. На всеки от нас му идва много понякога.
VII
Едва когато си тръгна последният бояджия, Питър Кийтинг усети отчаяние и скованост в свивката на лактите си. Застана в преддверието и вдигна поглед към тавана. Под прясната боя различи квадрата, където бяха отрязани стълбите и отворът бе зазидан. Нямаше го някогашният кабинет на Гай Франкън. Фирмата „Кийтинг&Дюмон“ остана само с един етаж.
Спомни си стълбите, спомни си как за първи път се изкачи по стъпалата, тапицирани с червен плюш, стискайки скица с върховете на пръстите си. Спомни си кабинета на Гай Франкън с бляскавите разноцветни отражения. Замисли се за четирите години, през които кабинетът беше негов.
Беше наясно какво се случва с фирмата му през последните години, беше съвършено наясно, докато мъжете в работни комбинезони демонтираха стълбището и зазидаха отвора в тавана. Но квадратът под бялата боя придаде на всичко това реален и окончателен вид.
Отдавна се бе примирил, че фирмата запада. Примирението не бе негов избор — то би било по-добрият вариант. Нещата се развиха от само себе си, без той да им попречи. Случиха се лесно и почти безболезнено, като дрямка, която не тласка човек към нищо по-лошо от желан сън. Тъпата болка се дължеше на желанието да разбере защо се случи така.
Изложението „Походът на вековете“ не беше единствената причина. Изложението беше открито през май и се оказа пълен провал. Какъв смисъл, помисли Кийтинг, защо да не употребя точната дума? Провал. Беше страшен провал. „Мотото на това начинание би било по-уместно — написа Елсуърт Тухи, — ако допуснем, че вековете са профучали край нас на конски седла“. Всички останали публикации за архитектурните достойнства на изложението бяха в същия дух.