Кийтинг си спомни с тъжна горчивина колко съвестно бяха работили, той и седемте други архитекти, проектирайки сградите за изложението. Наистина той винаги беше на преден план и използваше рекламата за свои цели, но със сигурност не се бе държал така, докато проектираха. Работеха в съгласие, непрекъснато се консултираха, всеки отстъпваше пред другите в истински колективен дух, никой не се опитваше да налага лични предразсъдъци или себични идеи. Дори Ралстън Холкъм забрави за Ренесанса. Създадоха модерни сгради, възможно най-модерни, по-модерни и от витрините на универсалния магазин на Слотърн. Според него сградите не изглеждаха като „паста за зъби от настъпена туба, нито като стилизирани дебели черва“, както бе написал един критик.
Но обществото изглежда мислеше така, ако изобщо мислеше. Билетите за „Походът на вековете“ бяха разиграни на лотария, а сензацията на изложението, която му донесе финансово спасение, беше жена на име Хуанита Фей, танцуваща с жив паун вместо облекло.
И какво от това, че изложението се провали? Не се отрази на другите архитекти от съвета. Гордън Л. Прескът беше по-влиятелен от когато и да било. Не, каза си Кийтинг, всичко започна преди изложението. Не си спомняше точно кога.
Имаше толкова много обяснения. Депресията удари всички. Някои се възстановиха до известна степен, „Кийтинг&Дюмон“ — не. След като Гай Франкън се пенсионира, фирмата претърпя загуба, която се отрази и на средите, от които черпеше клиенти. Кийтинг си даваше сметка, че кариерата на Гай Франкън е била градена изкусно и умело, с особен вид нелогична енергия, дори изкусността да се е свеждала до чара му в общуването, а енергията да е била използвана за примамка на объркани милионери. Хората се отнасяха към Гай Франкън със своеобразен здрав разум.
Но вече не откриваше и следа от рационалност в онова, което хората харесваха. Водещият в професията, макар и на посредствено ниво, защото никъде не бе останала висока класа, беше Гордън Л. Прескът, председател на Съвета на американските строители. Прескът изнасяше лекции за трансцендентния прагматизъм в архитектурата и социалното планиране, качваше си краката на масите в салоните, ходеше на официални вечери с панталони за голф и критикуваше супата на висок глас. Хората от елита твърдяха, че им харесва архитект с либерални възгледи. АГА продължаваше да съществува, скована в нараненото си достойнство, но всички я наричаха Старческия дом. Съветът на американските строители господстваше в гилдията и се опитваше да наложи задължително членство, макар че не беше ясно как да го постигне. В рубриката на Елсуърт Тухи се появяваше името на един-единствен архитект — Огъстъс Уеб. Кийтинг беше на тридесет и девет години, но вече го наричаха старомоден.
Отказа се от опитите да разбере на какво се дължи това. Смътно осъзнаваше, че обяснението за промяната, налагаща се в света, е от естество, в което би предпочел да не вниква. Като млад се отнасяше с приятелско презрение към творбите на Гай Франкън и Ралстън Холкъм и им подражаваше, убеден, че върши в най-лошия случай невинно шарлатанство. Но Гордън Л. Прескът и Гъс Уеб бяха тъй безочливи и прибягваха до толкова зловредна измама, че въпреки завидното си умение да се приспособява, той не бе в състояние да си затвори очите за очевидното. Като млад вярваше, че хората смятат Холкъм за велик и затова заимстваното му великолепие е приятно за подражание. Но сега знаеше, че Прескът не се харесва на никого. Долавяше злост и цинизъм в начина, по който хората говореха за гения на Прескът — сякаш не хвалеха Прескът, а плюеха по гения. Кийтинг вече не бе в състояние да е като другите. Дори на него му беше ясно, че благоволението на обществото престава да бъде признание за заслуги и се превръща в позорно клеймо.
Остави се на инерцията. Парите започнаха да не достигат за просторния етаж на офиса, а половината от стаите не се използваха, но той не ги освободи и плащаше от собствения си джоб. Искаше му се да продължи по същия начин. Изгуби значителна част от личното си състояние в недомислени сделки на борсата, но все пак имаше достатъчно, за да си осигури комфорт до края на живота си. Парите престанаха да му бъдат грижа номер едно. Изпитваше ужас от бездействието, надвиснало като въпросителна над бъдещето и се замисляше какво ще прави, ако загуби рутинната си работа.
Движеше се бавно, с притиснати към тялото ръце и свити рамене, сякаш постоянно му беше студено. Напълня. Лицето му подпухна, ходеше с наведена глава и гънката на двойната му брадичка изпъкваше над възела на вратовръзката. От някогашната му привлекателност остана само бледа сянка, с която изглеждаше още по-зле. Сякаш чертите на лицето му бяха нарисувани на попивателна хартия и се размазваха. Слепоочията му се прошариха. Започна често да пие, без да изпитва удоволствие.