Помоли майка си да се върне и пак да заживеят заедно. Тя се върна. Сядаха и оставаха през дългите вечери в хола, без да си продумат, но не от обида, а търсейки успокоение един от друг. Г-жа Кийтинг не правеше нито предложения, нито укори. В отношението към сина й се появи нов вид нежност, напомняща на паника. Правеше му закуска, въпреки че имаха прислужница. Приготвяше любимото му ядене — френски палачинки, каквито харесваше толкова много, когато беше деветгодишен и се разболя от морбили. Когато забелязваше усилията й, той й казваше колко му е приятно. Тя кимаше, примигваше и извръщаше глава, питайки се защо е толкова щастлива, и ако е щастлива, защо очите й се пълнят със сълзи.
Понякога го питаше внезапно, след дълго мълчание:
— Всичко ще е наред, Пити, нали?
Без да я пита какво има предвид, той й отговаряше тихо:
— Да, майко, всичко ще е наред. — Полагаше усилия да прояви милост и гласът му да звучи убедително.
Веднъж тя го попита:
— Щастлив ли си, Пити?
Погледна я. Не се усмихваше, очите й бяха широко отворени и уплашени. И тъй като той не можа да отговори, тя изплака:
— Но ти трябва да си щастлив! Трябва, Питър! Нали за това съм живяла?
Прииска му се да стане, да я прегърне и да й каже, че всичко е наред, но си спомни думите на Гай Франкън в деня на сватбата му: „Искам да си горд с мен, Питър… Искам да се уверя, че е имало смисъл.“ Не можа да помръдне. Усети присъствието на нещо, в което не бива да вниква и никога не бива да го допуска в мислите си. Извърна лице от майка си.
Една вечер тя каза без предисловие:
— Пити, смятам, че трябва да се ожениш. Мисля, че ще е много по-добре да си женен.
Не се сети какво да й отговори и докато се чудеше как да се пошегува, тя добави:
— Пити, защо… защо не се ожениш за Катрин Холси?
Почувства как в очите му се надига гняв, почувства натиск по отеклите си клепачи и бавно се обърна към майка си. Но щом видя пред себе си пълното й телце, напрегнато и беззащитно, излъчващо отчаяна гордост, готово да поеме всеки негов удар и предварително да му прости, той осъзна, че това беше най-смелият жест, който бе правила през живота си. Гневът му мина и усети, че нейната болка е по-остра от неговата. Вдигна ръка и я отпусна, изразявайки всичко с този жест. Каза само:
— Майко, недей…
Понякога, един-два пъти в месеца изчезваше от града през уикенда. Никой не знаеше къде отива. Г-жа Кийтинг се безпокоеше, но не задаваше въпроси. Заподозря, че има жена и че той крие нещо — иначе не би мълчал така мрачно. Г-жа Кийтинг започна да храни надежда, че е паднал в ръцете на най-пропадналата, най-алчната уличница, достатъчно разумна да го накара да се ожени за нея.
А той отиваше в една барака край хълмовете до затънтено село, която беше взел под наем. В бараката държеше бои, четки и платна. Тръгваше из хълмовете и по цял ден рисуваше. Не знаеше защо се върна към неосъществената си младежка амбиция, която майка му бе подхванала и подчинила на архитектурата. Не беше наясно защо желанието да рисува, е станало неудържимо, но намери бараката и с удоволствие прекарваше времето си там.
Едва ли можеше да каже, че обича да рисува. Не му доставяше нито наслада, нито облекчение — беше самоизтезание, но това нямаше значение. Сядаше на платнено столче пред малък триножник и зарейваше поглед към пустите хълмове, към гората и небето. Единственото, на което искаше да даде израз, беше тихата болка, кротката, преливаща привързаност към пейзажа пред него. Усещаше в себе си нещо сковано и парализирано, но то бе единственото средство да изрази чувствата си. Опитваше се да рисува. Разглеждаше платната си и си даваше сметка, че са по детски недодялани, че не успява да изрази онова, което чувства. Но това нямаше значение, никой не ги виждаше. Подреждаше ги внимателно в един ъгъл на бараката и заключваше вратата, преди да тръгне обратно към града. Рисуването не му носеше удоволствие, нито гордост, не му подсказваше никакъв изход. Сядаше сам пред триножника и го обземаше покой.
Опитваше се да не мисли за Елсуърт Тухи. Смътно съзнаваше, че може да опази крехкото си духовно равновесие, ако не подхваща тази тема. За отношението на Тухи имаше само едно обяснение, но той предпочиташе да не го изразява с думи.