— Аз… имам идеи, Елсуърт. Следя новостите в професията… изучавам новите методи… бих могъл…
— Стига да можеш, проектът е твой. Ако не, колкото и да сме приятели, не мога да ти помогна. А Бог знае, че искам да ти помогна. Приличаш на стара мокра кокошка. Ето какво ще направя за теб, Питър: ела утре в кабинета ми, ще ти дам цялата документация. Ще я вземеш вкъщи и ще решиш дали искаш да си поблъскаш главата. Опитай, ако имаш желание. Подготви ми предварителен проект. Не мога да обещая нищо. Но ако проектът ти е приличен, ще го дам на съответните хора и ще използвам цялото си влияние. Това мога да направя за теб. Не зависи от мен. Всъщност зависи от теб.
Кийтинг не откъсваше от него тревожните си, нетърпеливи и отчаяни очи.
— Искаш ли да опиташ, Питър?
— Ще ми дадеш ли възможност да опитам?
— Разбира се, че ще ти дам. Защо не? За мен ще е удоволствие, ако ти единствен от всички, които опитаха, успееш да свършиш работата.
— А за вида ми, Елсуърт — каза неочаквано Кийтинг, — видът ми не е такъв, защото страдам, че съм се провалил, а защото не мога да разбера по каква причина се срутих така… от върха… без абсолютно никаква причина…
— Питър, тези мисли са ужасни. Необяснимото винаги ужасява. Но няма да е толкова страшно да си зададеш въпроса по каква причина си се издигнал до върха… О, хайде, Питър, усмихни се, само се шегувам. Човек губи всичко, когато изгуби чувството си за хумор.
На следващата сутрин Кийтинг влезе в офиса си, след като посети Тухи в кабинета му в „Банър Билдинг“. Носеше куфарче с данните за проекта „Кортланд Хоумс“. Разгърна листовете на голяма маса в кабинета си и заключи вратата. Помоли един чертожник да му донесе сандвич за обяд и поръча втори сандвич за вечеря.
— Искаш ли да ти помогна, Пит? — попита Нийл Дюмон. — Можем да се консултираме, да го обсъдим и… — Кийтинг поклати глава.
Остана на масата цяла нощ. По едно време престана да гледа листовете. Седеше неподвижен и мислеше, но не за таблиците и цифрите пред него. Беше ги разгледал и разбра какво не може да направи.
Забеляза, че се развиделява, чу стъпки зад заключената си врата, чу раздвижването на хората, които идват на работа и разбра, че работното време започва и в офиса му, и в целия град. Стана, отиде до бюрото и посегна към телефонния указател. Набра номера.
— Питър Кийтинг е на телефона. Бих искал да си уговоря среща с г-н Роурк.
Мили боже, си каза той, докато чакаше, не му позволявай да се срещне с мен. Накарай го да откаже. Мили боже, накарай го да откаже и ще имам право да го мразя до края на живота си. Не му позволявай да се срещне с мен.
— Ще ви бъде ли удобно в четири часа утре следобед, г-н Кийтинг? — попита спокойният, вежлив глас на секретарката. — Г-н Роурк ще ви очаква.
VIII
Роурк знаеше, че не бива да показва колко е шокиран от вида на Питър Кийтинг, но беше твърде късно. С лека усмивка Кийтинг отчаяно призна падението си.
— Наистина ли си две години по-млад от мен, Хауърд? — беше първият въпрос на Кийтинг, загледан в лицето на мъжа, когото не беше виждал шест години.