— Не знам, Питър, така ми се струва. Аз съм на тридесет и седем.
— А аз на тридесет и девет…
Приближи се пипнешком до стола пред бюрото на Роурк, заслепен от светлината, която се лееше от трите стъклени стени в кабинета. Загледа се в небето и в града. Височината не се усещаше, сградите сякаш бяха под краката му. Градът изглеждаше като умален модел на прочути здания, необичайно близки и миниатюрни. Имаше чувството, че може да се наведе и ги вземе в ръка. Автомобилите бяха пълзящи черни щрихи, преминаващи забавено по отсечки, дълги колкото пръст. Камъкът и хоросанът на града се сливаха в материя, която поглъща светлината и я излъчва обратно, разливайки я по редиците от вертикални равнини, нашарени с точиците на прозорците. Равнините отразяваха светлината, оцветявайки я в розово, златно и пурпурно, а между тях трептяха синьо-сиви ивици, които създаваха форми, ъгли и разстояния. Светлината избликваше от сградите към небето и замъгляваше яркосиния му летен цвят, превръщайки го в бледа водна шир над пламтящ огън. Господи, каза си Кийтинг, кои са хората, създали всичко това? Сетне си спомни, че е един от тях.
Пред погледа му се мярна силуетът на Роурк, прав и издължен на фона на двете стъклени стени зад бюрото. Роурк седна срещу него.
Кийтинг си мислеше, че хората, загубили се в пустинята или претърпели корабокрушение, се изправят пред смълчаната вечност на небето и трябва да говорят само истината. Сега и той трябваше да каже истината, защото беше изправен пред най-великолепния град на земята.
— Хауърд, ти ми позволи да дойда тук. Това ли е страшното наказание, което се нарича да подложиш и другата си буза?
Не знаеше как звучи гласът му. Не знаеше, че е изпълнен с достойнство.
Роурк го изгледа мълчаливо. Тази промяна беше по-важна от отеклото лице.
— Не знам, Питър. Не, ако това означава истинска прошка. Ако съм наранен, никога не бих простил. Но може би наистина е наказание, ако се отнася за онова, което правя. Мисля, че човек не може да нарани друг човек, не може да го нарани дълбоко. Не може нито да го нарани, нито да му помогне. Нямам какво да ти прощавам.
— Щеше да е по-добре, ако имаш какво да ми простиш. Нямаше да е толкова жестоко.
— Сигурно е така.
— Не си се променил, Хауърд.
— Така е.
— Ако това е наказанието, което трябва да изтърпя, искам да знаеш, че го приемам и разбирам. Някога си мислех, че лесно се справям с всичко.
— Променил си се, Питър.
— Знам.
— Съжалявам, ако го приемаш като наказание.
— Знам, че съжаляваш. Вярвам ти. Но всичко е наред. Скоро всичко ще свърши. Най-тежкото беше преди две вечери.
— Когато реши да дойдеш тук ли?
— Да.
— Вече няма от какво да се страхуваш. Защо дойде?
Кийтинг седеше изправен и спокоен, почти уверен. Беше съвсем различно от онази вечер преди три дни, когато срещу него беше мъжът с халата. Заговори бавно и без съжаление:
— Хауърд, аз съм паразит. Цял живот съм бил паразит. Ти правеше най-добрите ми проекти в Стантън. Ти проектира първата къща, която построих. Ти проектира „Космо-Слотник Билдинг“. Паразитирах върху теб и върху всички като теб, живели преди ние да се родим. Хората, проектирали Партенона, готическите катедрали, първите небостъргачи. Ако не бяха те, аз нямаше да знам как се слага камък върху камък. През целия си живот не съм измислил нищо, не съм допринесъл дори и с нова брава към онова, което хората са създали преди мен. Заимствах от чуждото, без да дам нищо в замяна. Нямах какво да дам. Това не е театър, Хауърд и аз съм напълно наясно какво говоря. Дойдох тук, за да те помоля отново да ме спасиш. Ако искаш да ме изхвърлиш, изхвърли ме веднага.
Роурк бавно поклати глава и махна с ръка, давайки му мълчаливо знак да продължи.
— Сигурно знаеш, че с мен е свършено като архитект. Е, не съвсем свършено, но почти. Други могат да карат така още няколко години, но не и аз, заради онова, което бях. Или за което минавах. Няма прошка за човек, който пропада. Трябва да се опитам да съм такъв, за какъвто ме мислят. Мога да го направя само така, както съм правил всичко друго в живота си. Трябва ми престиж, който не заслужавам, работа, която не мога да свърша, за да защитя име, което не съм извоювал правото да нося. Даден ми е последен шанс. Знам, че това е последен шанс за мен. Знам, че работата не е по силите ми. Не искам да правя опит да ти донеса някакво недоразумение, което да оправяш. Искам да направиш проекта и да ми разрешиш да го подпиша с моето име.