— Ще ти се обадя след няколко дни. По-добре да се срещаме тук. Не идвай в офиса ми. Не е хубаво да те виждат там — някой може да се досети. Между другото, по-късно, когато направя скиците, ще трябва да ги пречертаеш със собствените си ръце. Някои хора могат да разпознаят стила ми.
— Да… Добре…
Кийтинг стана и погледна неуверено чантата си за миг, после я вдигна. Измърмори няколко неясни думи за довиждане, взе си шапката, отиде до вратата, след това спря и погледна надолу към чантата.
— Хауърд… Искам да ти покажа нещо.
Върна се обратно и сложи чантата на масата.
— Не съм ги показвал на никого. — Пръстите му несръчно опипваха закопчалките. — Нито на майка ми, нито на Елсуърт Тухи… Исках да ми кажеш дали има някаква…
Подаде на Роурк шест свои платна.
Роурк ги разгледа едно след друго. Гледа ги по-дълго от необходимото. Когато се почувства достатъчно уверен, за да вдигне очи, поклати глава, отвръщайки мълчаливо на думата, която Кийтинг не бе изрекъл.
— Твърде късно е, Питър — каза тихо.
Кийтинг кимна.
— Мисля… че зная.
След като Кийтинг си тръгна, Роурк се облегна на вратата, затваряйки очи. Повдигаше му се от жалост.
Никога не бе изпитвал такова нещо, дори когато Хенри Камерън рухна в краката му, дори когато Стивън Малъри хлипаше на леглото пред него. Тези мигове бяха чисти. Но сега изпитваше жалост към този човек, лишен от достойнство и надежда, към неговата обреченост, към чувството му за безвъзвратност. Изпитваше срам, срам от самия себе си, че трябваше да произнесе присъда над някого, че трябва да познае емоция, в която няма и сянка от уважение.
Изпитвам жалост към него, помисли той и вдигна учудено глава. Каза си, че светът, в който това уродливо усещане се нарича добродетел, е твърде несправедлив.
IX
Седяха на брега на езерото. Уайнънд се бе отпуснал на един голям камък. Роурк лежеше на земята. Доминик седеше с изправени рамене, скована над светлосинята си пола на тревата.
Къщата на Уайнънд беше горе на хълма. Земята се стелеше на тераси по плавния склон. Къщата беше изградена от хоризонтални правоъгълници, издигащи се към отсечена вертикална конструкция. Всяка от хоризонталните форми беше отделна стая, чиито размери и форма се вписваха стъпаловидно в раздвижените етажи. Сякаш от просторния хол на първото ниво бавно се бе задействала човешка ръка, изваяла бе равномерно възходящите форми, после се бе спряла, за да продължи с отривисти движения, все по-кратки и по-резки, и накрая бе останала някъде в небето. Ръката сякаш бе подела бавния ритъм на стъпаловидните поляни, за да го подсили и ускори, а във финала го бе раздробила на отривисти акорди.
— Харесва ми да я гледам оттук — каза Уайнънд. — Вчера през целия ден наблюдавах как светлината се мени по нея. Хауърд, когато проектираш сграда, знаеш ли точно какво ще прави слънцето с нея във всеки миг от деня, от всички възможни ъгли? Да не би да контролираш слънцето?
— Разбира се — отвърна Роурк без да вдига глава. — За жалост не го контролирам сега. Помести се, Гейл, скриваш го. Обичам слънцето да ми е в гърба.
Уайнънд се търкулна в тревата. Роурк лежеше по корем, със заровено в лакътя си лице. Косата му пламтеше над белия ръкав на ризата, другата му ръка бе протегната, с длан, притисната към земята. Доминик се вгледа в стръкчетата трева, стърчащи между пръстите му, които помръдваха, мачкайки тревата с ленива, чувствена наслада.
Езерото се простираше пред тях, плоско и притъмняло по краищата. Дърветата в далечината сякаш настъпваха, за да го обгърнат през нощта. Слънцето прорязваше сияйна ивица във водата. Доминик вдигна очи към къщата. Прииска й се да застане до прозореца, да погледне надолу и да види самотния бял силует, излегнал се на пустия бряг, с длан на земята, изтощен и притихнал в подножието на хълма.
Живееше в къщата от един месец. Не си бе и помисляла, че ще заживее в нея. Но един ден Роурк каза:
— След десет дни къщата ще е готова, г-жо Уайнънд.
Тя отвърна:
— Добре, г-н Роурк.
Прие къщата, прие допира на стълбищните перила под ръката й, стените, обгръщащи въздуха, който дишаше. Прие ключовете за осветлението, които натискаше вечер, и леките твърди жици, които бе положил в стените; прие водата, която потичаше през отворения кран от тръбите, които той бе планирал; прие топлината на огъня в камината през августовските вечери, камината, градена камък по камък според неговите чертежи. Мислеше си: предвидил е всеки миг… всичко, от което имам нужда в живота си… Казваше си: защо не? Същото става и с тялото ми — с дробовете, кръвоносните съдове, нервите и мозъка. Всичко се подчинява на същия контрол. Чувстваше единение с къщата.