Прие и вечерите, когато лежеше в прегръдките на Уайнънд и отваряше очи, за да види очертанията на спалнята, проектирана от Роурк. Стискаше зъби срещу мъчителното удоволствие, което беше и отговор, и подигравка към незадоволения глад вътре в тялото й. Отдаваше се на удоволствието, без да е наясно кой мъж й го дава, кой от двамата, или може би и двамата.
Уайнънд я наблюдаваше как минава през стаите, как слиза по стълбите или застава до някой прозорец. Веднъж й каза:
— Не знаех, че е възможно къща да се проектира за жена, все едно че е рокля. Няма как да се видиш с моите очи, няма как да видиш до каква степен тази къща ти принадлежи. Всеки ъгъл, всеки кът от всяка стая е декор за теб. Съобразена е с твоя ръст, с твоето тяло. По странен начин дори структурата на стените съответства на структурата на твоята кожа. Като Храма на Стодард, но построен за един-единствен човек, моят храм. Точно това исках. Тук градът не може да те докосне. Винаги съм усещал, че градът ще те отнеме от мен. Той ми даваше всичко, което имах. Не знам защо понякога имам чувството, че един ден ще поиска отплата. Но тук си в безопасност и си моя.
Искаше й се да извика: „Гейл, тук му принадлежа така, както никога не съм му принадлежала!“
Роурк беше единственият гост, когото Уайнънд допускаше в новия им дом. Тя се примири с посещенията на Роурк през уикендите. Най-трудно й бе да приеме тези посещения. Знаеше, че той идва не за да я изтезава, а просто защото Уайнънд го кани и защото му е приятно да е с Уайнънд. Една вечер му каза, опряла ръка на перилата на стълбите към нейната спалня:
— Слезте за закуска, щом пожелаете, г-н Роурк. Само натиснете бутона в трапезарията.
— Благодаря ви, г-жо Уайнънд. Лека нощ.
Веднъж за миг останаха сами. Беше ранно утро. Не бе мигнала цяла нощ, мислейки за него в стаята на другия край на коридора. Излезе, преди къщата да се разбуди. Тръгна надолу по хълма и намери утеха в необичайно притихналата земя, в тишината на развиделяването преди изгрев, на неподвижните листа, на сияйната тишина, изпълнена с очакване. Чу стъпки зад себе си, спря и се облегна на ствола на едно дърво. Запътил се бе към езерото да поплува, с бански костюм, прехвърлен през рамо. Спря пред нея и двамата се сляха с притихналата земя, загледани един в друг. Той не каза нищо, обърна се и продължи към езерото. Тя остана облегната на дървото и след малко тръгна обратно към къщата.
По-късно, когато и тримата седяха на брега, Уайнънд каза на Роурк:
— Имаш вид на най-ленивото създание на света, Хауърд.
— Така е.
— Никога не съм виждал човек да си почива като теб.
— Опитай се да работиш три нощи поред, без да мигнеш.
— Казах ти още вчера да дойдеш тук.
— Не можех.
— Да не би да умреш тук?
— Не бих имал нищо против. Чудесно е. — Вдигна глава. В очите му имаше смях, сякаш не виждаше къщата на хълма, сякаш не говореше за нея. — Точно така бих искал да умра, излегнат на бряг като този, просто да затворя очи и никога да не се върна.
Тя си каза: мисли това, което мисля и аз — все още има нещо общо между нас. Гейл не би го разбрал, този път не са двамата с Гейл, този път сме двамата, той и аз.
Уайнънд каза:
— Колко глупаво от твоя страна. Не е в твоя стил, дори и не е шега. Нещо те измъчва. Какво е то?
— Вентилационни шахти, за момента. Много трудни вентилационни шахти.
— За кого ги проектираш?
— За клиенти… В момента имам всякакви клиенти.
— Налага ли се да работиш и през нощта?
— Да, за конкретните клиенти. Работата е много специална. Дори не мога да я занеса в офиса си.
— Какво?
— Нищо. Не ми обръщай внимание. Говоря в просъница.
Тя си помисли: това е признание за Гейл, има му доверие и се отпуска — отпуснал се е като котка, а котките се отпускат само с хора, които харесват.
— След вечеря ще те изритам горе в стаята ти и ще заключа вратата — каза Уайнънд, — и ще те оставя да спиш дванадесет часа.
— Добре.
— Искаш ли да станеш рано? Да поплуваме преди изгрев?
— Г-н Роурк е изморен, Гейл — каза рязко Доминик.