Два дни по-късно, придружавайки госпожа Дънлоп на изложбата на картини на някой си Фредерик Мосън, вече имаше план за действие. Поведе я през рехавите посетители. Сключваше пръсти около лакътя й, показвайки, че очите му се насочват по-често към младото й лице, отколкото към картините.
— Да — каза той, а тя покорно се вгледа в пейзаж, изобразяващ автомобилно гробище и се опита да изрази очакваното от нея възхищение, — великолепно. Забележете цветовете, госпожо Дънлоп… Казват, че на Мосън му е ужасно трудно. Познатата история — опитва се да спечели признание. Познато и сърцераздирателно. Така е във всички изкуства. И в моята професия е така.
— О, наистина ли? — каза госпожа Дънлоп, която в този момент определено предпочете архитектурата.
— А това — каза Кийтинг, спирайки пред картина на старица, чоплеща босите си крака на уличен бордюр, — това е изкуството като социален документ. Нужна е смелост, за да се оцени.
— Просто е чудесно — каза госпожа Дънлоп.
— Да, смелост. Рядко срещано качество… Казват, че Мосън умирал от глад в една мансарда, когато го открила госпожа Стайвизънт. Чудесно е да помогнеш на някой млад талант.
— Наистина е чудесно — съгласи се госпожа Дънлоп.
— Ако съм богат — каза замислено Кийтинг, — хобито ми ще е да организирам изложба на млад художник, да спонсорирам концерт на млад пианист, да поръчам на млад архитект да ми построи къща…
— Знаете ли, господин Кийтинг, със съпруга ми възнамеряваме да построим малка къща в Лонг Айлънд.
— Така ли? Колко мило от ваша страна, госпожо Дънлоп, че ми го доверявате. Вие сте толкова млада, дано ми простите, че ви го казвам. Знаете ли, че поемате риска да ви досадя, за да се опитам да предизвикам интереса ви към моята фирма? Или няма такава опасност, защото вече сте избрали архитект?
— Не, никак не съм в безопасност — каза кокетно госпожа Дънлоп, — и никак не ме е страх. През последните няколко дни все си мисля за фирмата „Франкън&Хайер“. Чух колко са добри.
— Благодаря ви, госпожо Дънлоп.
— Господин Франкън е голям архитект.
— Ами… да.
— Какъв е проблемът?
— Нищо. Нищо, наистина.
— Но, моля ви, кажете какъв е проблемът?
— Наистина ли искате да ви кажа?
— Разбира се.
— Всъщност Гай Франкън е само едно име. Той няма да има нищо общо с вашата къща. Това е професионална тайна, която не би трябвало да разгласявам, но във вас има нещо, което ме кара да съм откровен. Най-хубавите сгради, излезли от нашата кантора, са проектирани от господин Стенгъл.
— Кой?
— Клод Стенгъл. Никога не сте чували това име, но ще го чуете, когато някой прояви смелостта да го открие. Той върши цялата работа, той е истинският задкулисен гений, но Франкън се подписва под всичко и обира цялата слава. Нещата винаги стават така.
— Но защо господин Стенгъл се съгласява?
— Какво да направи? Никой не го лансира. Знаете какви са повечето хора, следват утъпканите пътеки, плащат тройно повече само заради марката. Смелост, госпожо Дънлоп, липсва им смелост. Стенгъл е забележителен творец, но твърде малко са прозорливите хора, които биха го оценили. Той е готов да започне самостоятелна работа, стига само да се намери видна личност като госпожа Стайвизънт, която да го подкрепи.
— Така ли? — каза госпожа Дънлоп. — Изключително интересно! Разкажете ми нещо повече.
Той й разказа още доста неща. Щом разгледаха творбите на Фредерик Мосън, госпожа Дънлоп стисна ръката на Кийтинг и каза:
— Толкова мило, беше изключително мило от ваша страна. Сигурен ли сте, че няма да си създадете проблеми в кантората, ако ми уредите среща с господин Стенгъл? Не посмях да ви го предложа, а вие сте толкова любезен, задето не ми се разсърдихте. Толкова безкористно постъпвате, едва ли някой друг би го направил на ваше място.
Когато Кийтинг покани на обед Стенгъл, той го изслуша без да продума, после вдигна рязко глава и троснато попита:
— А ти какво ще спечелиш?
Кийтинг понечи да му отговори, но Стенгъл отметна глава назад.
— О — каза той, — ясно ми е.
Наведе се с презрително свити устни:
— Добре. Ще дойда на този обяд.
Стенгъл напусна фирмата „Франкън&Хайер“, отвори си собствена кантора и започна да проектира къщата на Дънлоп — първата му поръчка. Гай Франкън строши една линия в ръба на бюрото си и изръмжа пред Кийтинг: