— Ако отпечаташ такова нещо, ще те съдя до дупка.
— Наистина ли?
— Наистина. Откажи се, Гейл. Нали виждаш, че не искам да говорим по този въпрос.
По-късно Уайнънд показа снимката на Доминик и я попита:
— Кой е архитектът?
Тя я погледна.
— Ясно — отвърна тя.
— Какво значи „променящ се свят“, Алва? Как се променя? Кой го променя?
Лицето на Алва Скарет беше донякъде угрижено, но по-скоро изразяваше нетърпение. Хвърли поглед към коректурата на редакционната си статия „Майчинството в променящия се свят“, която зърна на бюрото на Уайнънд.
— По дяволите, Гейл, какво става — промърмори с безразличие.
— И аз това питам — какво става, по дяволите? — Взе коректурата и зачете на глас: — „Светът, с който бяхме свикнали, си отива, с него е свършено и не бива да си правим илюзии по този въпрос. Няма връщане назад, трябва да вървим напред. Днешните майки трябва да дадат пример, да разширят своите емоционални хоризонти, да издигнат себичната любов към своите деца в по-висока сфера, която да обхване всички дечица. Майките трябва да обикнат всяко дете в квартала, на улицата, в града, окръга, в страната и по целия широк, широк свят — точно както обичат своята малка Мери или своя малък Джони.“ — Уайнънд капризно сбръчка нос. — Алва, често бълваме пълен боклук. Но чак такъв…
Алва Скарет не го поглеждаше.
— Не си в крак с времето, Гейл — Гласът му прозвуча глухо и предупреждаващо, сякаш за миг оголи зъби, готвейки се за схватка.
Поведението на Алва Скарет беше толкова необичайно, че Уайнънд загуби желание да продължи разговора. Задраска статията със синия си молив, но чертата сякаш бе нанесена от изморена ръка. Каза му:
— Иди да измислиш нещо друго, Алва.
Скарет стана, взе листа, обърна се и излезе, без да продума.
Уайнънд го проследи с очи озадачен, развеселен, и леко раздразнен.
От няколко години долавяше тенденцията, която неговият вестник бе възприел постепенно, незабележимо, без негово указание. Забелязваше внимателното преиначаване на новините и репортажите, забелязваше половинчатите намеци, неясните подмятания, странните прилагателни на странни места, открояването на някои теми, вмъкването на политически заключения там, където са излишни. Репортажите за спорове между работодател и служител се пишеха така, че работодателят винаги да излиза виновен, и това се постигаше единствено с ефекта на думите, независимо от фактите. Всяко изречение, отнасящо се за миналото, съдържаше квалификации като „мрачното ни минало“ или „нашето мъртво минало“. Ако ставаше дума за нечия лична мотивация, човекът винаги бе „тласкан от егоизъм“ или „движен от алчност“. В една кръстословица „изчезващи индивиди“ беше описание за думата „капиталисти“.
Уайнънд се правеше, че не забелязва, дори се забавляваше. Смяташе, че екипът му е добре обучен и ако популярният жаргон на деня е такъв, момчетата му го възприемат автоматично. Това нямаше никакво значение. Не го допускаше на страницата с редакционните статии, а за останалите нямаше значение. Беше само мимолетна мода, а той бе преживял много такива моди.
Не се обезпокои от кампанията „Ние не четем Уайнънд“. Набави си стикер от онези, които разлепваха по градските тоалетни, залепи го на предното стъкло на своя Линкълн, прибави „И ние също“ и го остави на стъклото достатъчно дълго, за да го забележи и заснеме фотограф от неутрален вестник. През дългогодишната си кариера постоянно бе атакуван, руган, разобличаван от най-могъщите издатели, от най-влиятелните финансови коалиции на властта. Не изпитваше никакъв страх от действията на някой си Гъс Уеб.
Знаеше, че „Банър“ губи популярност. „Временно явление“, казваше на Скарет, вдигайки рамене. Обявяваше читателски конкурс за хумористични стихове, пускаше талони за грамофонни плочи, продажбите леко скачаха и проблемът отпадаше.
Не успяваше да се задейства с пълен капацитет. Желанието му да работи бе по-силно от всякога. Влизаше в кабинета си всяка сутрин, изпълнен с енергия. Но след час се улавяше, че разглежда как е сглобена ламперията по стените или че мислено рецитира детски стихчета. Не изпитваше скука, нито удоволствие като след прозявка, по-скоро мъчително желание да се прозине, но прозявката не идваше. Не би казал, че не харесва работата си. Просто започваше да му писва, нямаше желание да налага решенията си, нито дори да стисне юмруци, само сбръчкваше нос.