Допускаше, че това се дължи на новата тенденция в обществените нагласи. Нямаше причина да не я следва и да не се възползва от нея толкова умело, колкото се бе възползвал от всички предишни моди. Но не му се удаваше да я следва. Не беше от морални скрупули, нито в резултат на позитивна и рационална позиция. Не беше и предизвикателство в името на голяма кауза. Беше капризно усещане, близко до непорочността, до колебанието, което човек изпитва, преди да нагази в калта. Казваше си, че няма значение и няма да е задълго, че ще си възвърне формата, щом вълната се люшне към друга тема, че ще го надживее.
Не му беше ясно защо срещата с Алва Скарет го смути. Стори му се странно, че Алва се е заел с подобни глупости. Но имаше и още нещо, някакво лично отношение в начина, по който Алва излезе от кабинета му. Сякаш бе показал, че повече не смята за нужно да се съобразява с мнението на шефа.
Уайнънд реши, че трябва да уволни Алва, но веднага си каза, смеейки се сам на себе си: да уволня Алва Скарет ли? Все едно да реша, че ще накарам земята да не се върти, или че ще направя немислимото — да закрия „Банър“.
Но в тези летни и есенни месеци имаше и дни, когато „Банър“ му харесваше. В такива дни сядаше на бюрото си, слагаше ръка върху разтворените страници и прясното мастило се размазваше по дланта му. Усмихваше се, щом видеше името на Хауърд Роурк по страниците на „Банър“.
От кабинета му бе издадена заповед до всички отдели: правете реклама на Хауърд Роурк. Рубриките за изкуство и за недвижими имоти, редакционните статии и коментарните колони редовно започнаха да споменават името на Роурк и неговите сгради. Рядко имаше подходящ случай да се пише за архитекти, сградите рядко произвеждаха новини, но „Банър“ намираше претексти и изкусно успяваше да привлече вниманието към името на Роурк. Уайнънд редактираше всяка дума в тези публикации. Те бяха необичайни за страниците на „Банър“, защото бяха написани с вкус. В тях нямаше нищо сензационно, липсваха снимки как Роурк закусва, нямаше нищо от личния му живот, нямаше опити за евтина реклама. Бяха написани деликатно, като признание за великолепен творец.
Уайнънд не казваше нищо на Роурк по този въпрос, Роурк също си мълчеше. Не говореха за „Банър“.
Всяка вечер на връщане в новия си дом Уайнънд заварваше „Банър“ на масата в хола. Откакто се бе оженил, вестникът не влизаше в къщата му. Когато го видя за първи път, той се усмихна, без да продума.
Една вечер й заговори за него. Разлисти вестника и го разгърна на статията за летните курорти, посветена основно на Монаднок Вали. Вдигна очи към Доминик, която седеше на пода до камината. Каза й:
— Благодаря ти, скъпа.
— За какво, Гейл?
— Че усети кога ще се зарадвам да видя „Банър“ в дома си.
Премести се на пода до нея и обгърна нежните й рамене.
— Помисли за хвалбите, с които „Банър“ обсипва политици, филмови звезди, гостуващи велики херцози и всевъзможни убийци през всички тези години. Помисли за кампаниите ми в полза на трамвайния транспорт, кварталите с червени фенери и домашно отглежданите зеленчуци. За първи път, Доминик, казвам това, в което вярвам.
— Да, Гейл…
— Никога не съм използвал цялата власт, която исках и постигнах… Сега ще видят какво мога да направя с нея. Ще ги заставя да го признаят по достойнство. Ще му създам славата, която заслужава. Обществено мнение ли? Общественото мнение е такова, каквото го правя аз.
— Мислиш ли, че той иска такова нещо?
— Сигурно не. Не ме интересува. Той има нужда от слава и ще я има. Искам да я има. Като архитект той принадлежи на обществото. Не може да попречи вестниците да пишат за него, ако решат.
— Статията за него… ти ли я написа?
— Почти.
— Гейл, колко добър журналист си можел да станеш.
Кампанията даде резултати, но не каквито очакваше Уайнънд. Повечето читатели не й обърнаха никакво внимание. Но хората на изкуството, интелектуалните и журналистическите среди започнаха да се присмиват на Роурк. Уайнънд дочуваше коментари като: „Роурк ли? О, да, любимецът на Уайнънд“; „Славното момче на Банър“; „Геният на жълтата преса“; „Банър“ отстоява каузата на изкуството — изпратете два капака от кутии или качествено факсимиле; „Не се ли досещахте? За мен Роурк винаги е бил талант, подходящ за вестниците на Уайнънд“.
— Ще видим — казваше презрително Уайнънд и продължаваше кампанията.