— Знам.
— Доведох те тук, за да ти кажа, че когато реша да строя, архитектът ще си ти. Изчаквах, защото усещах, че не съм готов. След като те срещнах, почувствах, че съм готов — и то не само защото ти си архитект. Но ще трябва да почакаме още известно време, още година-две, докато страната се изправи на крака. Сега не е време за строителство. Разбира се, всички твърдят, че времето на небостъргача е отминало. Че е отживелица. Пет пари не давам. Ще направя така, че да се изплати. „Уайнънд Ентърпрайзис“ има офиси, пръснати из целия град. Ще ги събера всички в една сграда. Имам влияние над доста важни хора, които ще принудя да наемат останалите помещения. Може би ще е последният небостъргач, построен в Ню Йорк. Още по-добре. Най-големият и последният.
Роурк гледаше рухналите сгради отсреща.
— Всичко ще бъде съборено, Хауърд. Изцяло. Ще го изравня със земята. Това бе мястото, където аз не командвах. Тук ще има парк, а в него ще се издига „Уайнънд Билдинг“… Най-хубавите сгради в Ню Йорк се губят, защото не се виждат, наблъскани една до друга между улиците. Моята сграда ще се вижда. Ще преобрази целия район. Нека други да последват примера ми. Сигурно ще кажат, че кварталът не е хубав. А как се правят хубави квартали? Ще видят. Това място може да стане новият център на града, когато градът заживее нов живот. Правя такива планове, откакто „Банър“ беше четвъртокласен парцал. Сметките ми излязоха правилни, нали? Знаех какъв ще стана… Небостъргачът ще бъде паметник на моя живот, Хауърд. Помниш ли какво каза, когато за първи път дойде в кабинета ми? Проявление на моя живот. В миналото ми имаше неща, които не ми харесват. Но всичко, с което се гордея, ще бъде съхранено. Когато си отида от този свят, тази сграда ще е Гейл Уайнънд… Знаех, че рано или късно ще открия подходящия архитект. Не знаех, че за мен той ще е много повече от архитект, когото наемам. Радвам се, че стана така. Все едно че получих награда, някакъв вид прошка. Моето последно и най-голямо постижение ще е и твое. Ще бъде не само моят паметник, но и най-хубавият подарък от мен за мъжа, когото ценя най-много на света. Не се мръщи, знаеш, че за мен си точно това. Погледни развалините отсреща. Исках да седнем тук и да погледам как ги наблюдаваш. Ще ги изравним със земята — ти и аз. И на тяхно място ще се издигне „Уайнънд Билдинг“ на Хауърд Роурк. Чакам този миг от деня, в който съм се родил. От деня, когато си се родил, ти чакаш най-големия си шанс. Ето го, Хауърд, той е отсреща. Твоят шанс, даден от мен.
X
Дъждът беше спрял, но на Питър Кийтинг му се искаше да завали отново. Уличната настилка блестеше, стените на сградите бяха покрити с тъмни петна. И тъй като влагата не идваше от небето, градът сякаш бе облян в студена пот. Въздухът бе натежал от ранния полумрак, тревожен като преждевременна старост. Прозорците светеха мътно жълто. Въпреки че дъждът спря, Кийтинг се чувстваше мокър до кости.
Тръгна рано от офиса си и се запъти към къщи. От дълго време офисът му изглеждаше нереален. Реални бяха само вечерите, когато скришом се мушваше в жилището на Роурк. Не се мушваше и не беше скришом, казваше си гневно той, но знаеше, че е така, нищо, че минаваше през фоайето на „Енрайт Хауз“ и се качваше в асансьора като всеки, зает с някаква работа. Изпитваше смътна тревога, оглеждаше всяко лице, страхуваше се, че някой ще го познае. Носеше бремето на анонимна вина, не към конкретен човек, а ужасяващо усещане за вина без жертви.
Взимаше от Роурк първите скици за всеки детайл на „Кортланд“ и ги даваше на служителите си да ги пречертаят в работни скици. Изслушваше инструкциите на Роурк. Запаметяваше аргументите, които да поднесе на хората си срещу всяко възможно възражение. Поглъщаше всичко като звукозаписно устройство. А после, когато обясняваше на чертожниците, гласът му звучеше като грамофонна плоча. Не проявяваше интерес към нищо. Не задаваше въпроси.
Тръгна бавно по улиците, над които бе надвиснал дъждът. Погледна нагоре и видя празно пространство на мястото на познатите небостъргачи. Не приличаше на мъгла или облаци, а на твърд слой сиво небе, стоварил гигантско, безмълвно разрушение. Гледката на сградите, стопяващи се в небето, винаги го потискаше. Продължи да върви със сведени очи.
Първо забеляза обувките. Усети, че вероятно е видял лицето на жената, че инстинктът за самосъхранение е отклонил погледа му от лицето и е насочил съзнателното възприятие към обувките. Бяха ниски и кафяви, с връзки, агресивно всезнайни, прекалено излъскани на калната настилка, презрителни към дъжда и красотата. Погледът му се издигна към кафявата пола, добре скроеното сако, скъпо и безлично като униформа, към ръката в скъпа ръкавица, към ревера, закичен с абсурдна брошка — кривокрак мексиканец с червени панталони от емайл, — напразно претендираща за шик, към тънките устни, очилата и очите зад тях.