— Кейти — изрече той.
Тя стоеше до витрина на книжарница. Погледът й се колебаеше дали да го разпознае или да се отклони към заглавието на книгата, което разглеждаше. Очевидно го разпозна, на устните й се появи намек за усмивка, а погледът се върна към заглавието на книгата, за да го запомни. После насочи очи обратно към Кийтинг. Усмихна се приятно, без усилие да скрие някакво огорчение, но и без удоволствие, че го вижда, просто се усмихна приятно.
— Виж ти, Питър Кийтинг — каза тя. — Здравей, Питър.
— Кейти… — Не намери сили нито да протегне ръка, нито да се приближи до нея.
— Представяш ли си, срещаме се така, случайно, все едно че Ню Йорк е малко градче, макар и да му липсват по-добрите качества на малкия град. — Гласът й не прозвуча напрегнато.
— Какво правиш тук? Мислех… чух, че… — Беше научил, че си е намерила хубава работа във Вашингтон и преди две години се е преместила да живее там.
— Дойдох по работа. Утре ще бързам да се върна. Но не ми е неприятно. Ню Йорк изглежда толкова безжизнен, толкова бавен.
— Радвам се, че имаш хубава работа… ако имаш предвид това… нали това искаш да кажеш?
— Че харесвам работата си? Колко глупаво звучи. Вашингтон е единственият град в страната, който е на висота. Не ми е ясно как хората могат да живеят другаде. С какво се занимаваш, Питър? Прочетох името ти във вестника онзи ден, беше за нещо голямо.
— Аз… работя… Не си се променила много, Кейти, нали?… Искам да кажа, лицето ти… същата си… донякъде…
— Това е единственото ми лице. Защо хората винаги си говорят как са се променили, ако не са се виждали година или две? Срещнах случайно Грейс Паркър вчера и тя направи истинска инвентаризация на външния ми вид. Отгатвах всяка нейна дума, още преди да я изрече: „Толкова добре изглеждаш, не си остаряла и с един ден, наистина е така, Катрин.“ Хората имат провинциални маниери.
— Но… ти наистина изглеждаш добре… Приятно ми е… да те видя…
— И аз се радвам да те видя. Как са нещата в строителната индустрия?
— Не знам… Сигурно си прочела за „Кортланд“… Проектирам „Кортланд Хоумс“, жилищен…
— Разбира се. Точно така беше. Мисля, че е много добре за теб, Питър. Да работиш нещо, не само за печалба и за тлъст хонорар, а в името на обществото. Смятам, че архитектите трябва да престанат да ламтят за пари и да отделят по малко време за държавна работа с по-широки хоризонти.
— Повечето от тях веднага биха се заели с такава работа, ако можеха, но човек се добира до нея много трудно, това е затворен…
— Да, да, знам. Няма как да обясним на широката публика нашите методи на работа и затова слушаме такива нелепи и досадни оплаквания. Не бива да четеш вестниците на Уайнънд, Питър.
— Изобщо не чета вестниците на Уайнънд. Какво общо по дяволите има това с… Не знам за какво говорим, Кейти.
Каза си, че тя не му дължи нищо, освен всичкия гняв и презрение, на които е способна. И все пак, съвсем по човешки, очакваше по някакъв начин да издаде напрежението си. Но тя изобщо не беше напрегната.
— Сигурно имаме доста неща да си кажем, Питър. — Тези думи щяха да го ободрят, ако не ги бе изрекла с такава лекота. — Не можем да останем тук цял ден. — Погледна си часовника. — Имам около час, защо не ме заведеш някъде да пийнем по чаша чай, горещият чай ще ти дойде добре, изглеждаш премръзнал.
Това бе единственият й коментар за външния му вид, а погледът й не изразяваше нищо. Дори Роурк се смая колко съм се променил, каза си той.
— Да, Кейти. Чудесна идея. Аз… — Искаше му се да го бе предложил той, а не тя — това беше най-подходящото нещо, което можеха да направят. Не му беше приятно, че тя се сеща кое е най-подходящо, и то толкова бързо. — Хайде да намерим някое приятно и тихо местенце…
— Да отидем в Торп, тук, зад ъгъла. Правят най-хубавите сандвичи за чай.
Хвана го под ръка, за да пресекат улицата и пусна ръката му, щом стигнаха на отсрещния тротоар. Направи го автоматично, без да й направи впечатление.
В Торп имаше щанд със сладкиши и бонбони. Голяма купа със зелени и бели захаросани бадеми се опули срещу Кийтинг. Носеше се миризма на портокалова глазура. Осветлението беше слабо, като застинала оранжева мъгла, а заради миризмата светлината сякаш лепнеше. Масите бяха съвсем малки и прекалено близо една до друга.